Въведение към книгата The Mattering Instinct („Инстинктът да си значим“)
на Ребека Нюбъргър Голдстийн
Това е книга за липсваща част от пъзела на нашето разбиране за самите себе си, eдин за друг и за тревожното ни съвремие. Тя предлага нова рамка за анализ на грешките и препъникамъните в нашия личен живот и в обществото и ни призовава да си представим как в по-голяма степен можем да допринесем за тяхното процъфтяване.
Става дума за значимостта. Всяко живо същество се ръководи от природен закон, който има за цел да гарантира неговата значимост за самото себе си – с други думи, поставянето на собственото оцеляване и процъфтяване на първо място. Законите на биологията са кодирали посланието за собствената значимост в живи организми с гигантски размери като сините китове и в нещо толкова крехко като стръкчето трева, което се мъчи да пробие през пукнатина в тротоара.
Но когато става въпрос за човешките същества, значимостта придобива далеч по-сложен характер. Вътре в нас природният закон за собствената ни значимост поражда една от най-непрестанните движещи сили на човешката мотивация, която ни принуждава не само да се стремим да оцеляваме и да процъфтяваме, но и да водим съществуване, което смятаме за смислено в собствените си очи. Но само за нас и за никое друго живо същество този природен закон за собствената значимост не е достатъчен. Ние имаме нужда да се убедим, че личната ни значимост е основателна, че можем да посочим причина за нея отвъдфакта, че в незначителна степен ние сме това, което сме – също както всички неща в незначителна степен са това, което са. Ние копнеем да покажем, че причината, поради която субективно смятаме, че сме значими, е, че обективно наистина сме значими. Имено този копнеж наричам инстинкт за значимост и ще използвам двата израза – „копнеж по значимост“ и „инстинкт за значимост“ – като синоними, макар че последният набляга на своята генеалогия.
Копнежът по значимост е толкова могъщ, че хората жертват живота си за него, оставяйки думи, които свидетелстват за това, че същото нещо, което ги е накарало да почувстват, че животът им има смисъл, ги е накарало и да пожертват същия този живот. „Вдигнете високо кръста, за да мога да го виждам през пламъците“, разправят, че била казала Жана д’Арк, когато запалили кладата. „Неизследваният живот не си струва да бъде живян“, избира да извика Сократ, когато го осъждат на смърт, вместо да прекрати философския си начин на живот. „По-добре да умреш за някоя идея, която ще продължи да живее, отколкото да живееш за идея, която ще умре“, са думи на южноафриканския борец против апартейда Стив Бико, който загива в ареста. „Аз може и да не съм там, когато вие стигнете до нея, но искам тази вечер да разберете, че ние, като един народ, ще стигнем до Обетованата земя“, заявява Мартин Лутър Кинг-младши ден преди да бъде убит.
Но не само славните герои поставят значимостта над самия живот. Ние всички също правим така. Не искаме да живеем, ако стигнем до убеждението, че не сме, не можем и никога няма да бъдем истински значими. Типичните думи на страдащите от депресия със склонност към самоубийство са: „Аз не знача нищо“. Затова не е случайно, че сайтът на Горещата линия за превенция на самоубийствата в САЩ е с адрес https://youmatter[1].suicidepreventionlifeline.org.
НАЙ-ДОБРОТО И НАЙ-ЛОШОТО У НАС
Какво сме сътворили в отговор на инстинкта за значимост?
Чисто и просто – религията и философията, които водят началото си от въпроса кои са значимите неща, за да бъде един животзначим.
Или различните форми на изкуство, които са предлагали източник на значимост за някои от нас, така че някой ден човек като Ленард Бърнстейн да може да напише, „Ключът към загадката на големия творец е, че незнайно защо той отдава цялата си енергия и живота си единствено за да направи така, че една нота да следва друга нота… и оставя у нас усещането, че нещо в света е както трябва“, или човек като Ван Гог да може да напише, „Спокойно мога да мина и без Бог както в живота, така и в рисуването, но колкото и да страдам, не мога да мина без нещо, което е много по-голямо от мен самия и което е целият ми живот – силата на съзиданието“.
Ами природните науки, които също са източник на значимост за някои от нас, така че изследователката на небесни тела Каролин Порко да може да възкликне, „Историята на всички наши научни изследвания на небесните тела, които обикалят в орбита около нашето Слънце, в същността си е история за копнежа – копнежа да опознаем себе си, да разберем себе си ида научим къде точно се намираме“, а теоретичният физик Анри Поанкаре да може да напише, „Ако природата не беше красива, нямаше да си струва да я опознаваме, а ако не си струваше да опознаваме природата, нямаше да си струва да живеем“?
А също и изкуството на политиката, отдадено на преследването на собствената значимост от различни групировки, както и изкуството на войната, което според прочутото определение на Карл фон Клаузевиц е „продължението на политиката, но с други средства“!
Да не забравяме и множеството социални различия, с чиято помощ някои се мъчат да демонстрират значимостта си, като омаловажат значимостта на други, и тук имам предвид расизма, сексизма, класовото разделение, агресивния национализъм, елитизма, етническите предразсъдъци и други форми на омаловажаване на нечия значимост, на които все още не сме успели да дадем имена.
Както и би следвало да очакваме от мотивацията, заложена дълбоко в устоите на нашата човешка природа, копнежът по значимост може да извади на показ най-добрите и най-лошите ни страни, а в същото време и да предизвика безкрайни спорове за това кое у нас е най-доброто и кое – най-лошото. Този инстинкт, който е залегнал така дълбоко у всеки от нас, е причина и за най-тежките и най-непримирими разделения помежду ни. В най-лошия случай тези разделения може да ни накарат да гледаме на определени индивиди като на почти лишени от значимост. Няма нужда да се обръщаме към ужасите от човешката история, за да видим как изглежда най-лошото у нас. Един поглед към днешните водещи новини ни дава достатъчно подходящи примери.
Напредъкът, който ни заслепява и замайва, и най-вече прогресът в областта на природните науки и технологиите, също до голяма степен е съпроводен със завръщане към най-лошите ни страни, към които може да ни тласне копнежът ни по значимост.
Ето защо е изключително важно да разбираме инстинкта за значимост – неговата роля в живота на всеки човек, както и възможността му пагубно да изкриви или в значителна степен да промени начина, по който виждаме себе си и гледаме един на друг.
НЯКОИ ОСНОВНИ ПОЛОЖЕНИЯ
Всеки читател се нуждае от въведение, което да му даде бегла представа за това, което го очаква, за да прецени дали е попаднал там, където трябва. В противен случай все едно сме влезли в чакалнята на лекарски кабинет, без да ни е известно дали ще ни приеме кардиолог, дерматолог, специалист по правото черво или психиатър.
Така че ето ви няколко идеи, които ще бъдат разгледани и защитавани на следващите страници:
- Ние сме материални същества, които копнеят за значимост[2].
- Да си значим, означава преди всичко да заслужаваш внимание.
- Инстинктът за значимост произхожда от нуждата да убедим себе си, че наистина заслужаваме цялото внимание, което самите ние трябва да дадем, за да изградим собствения си живот. По този начин съществата, надарени с нашата еволюционно закрепена способност за саморефлексия, преживяват природните закони, които са ни формирали.
- Едно от най-изконните изражения на копнежа по значимост е отрицанието на факта, че ние всъщност сме създадени от материя. Как бихме могли ние, просто като материя, да се подчиним на същите природни закони, които управляват други физически системи, и макар че сме обречени на изчезване, да успяваме да бъдем толкова значими, колкото се стремим да бъдем?
- По ирония на съдбата копнежът ни по значимост е сам по себе си резултат от природните закони.
- Най-фундаменталният от всички закони на физиката, законът за ентропията, се съдържа в нашия копнеж по значимост, докато в същото време заложените в същия този копнеж по значимост биологични закони са се развили като (местната) съпротива на живота срещу закона за ентропията.
- Да си жив, означава да се съпротивляваш на ентропията.
- Инстинктът за значимост ни запраща в сферата на ценностите, без да ни подготвя за преминаването ни през нея.
- Има връзка между вроденото ни човешко достойнство, което смътно усещаме, и инстинкта за значимост.
- Също както езиковият инстинкт е довел до огромното разнообразие от човешки езици, така и инстинктът за значимост е довел до огромно разнообразие от несъизмерими проявления на човешкия живот.
- На фона на тези несъизмеримости действат четири основни стратегии за значимост, според които ние се подразделяме на следните четири типа: общителни хора, трансцендери[3], състезатели и амбициозни герои. Тези разлики, както и допълнителните различия, до които те водят, представям върху т.нар. от мен карта на значимостта.
- Четирите стратегии за значимост взаимодействат с нашите индивидуални променливи като темперамент, заложби, интереси, страсти и влияния и това води до индивидуални проекти за значимост, които тласкат всеки един от нас към собственото му бъдеще и в известен смисъл ни дават основание да живеем.
- Логиката, която като че ли е заложена по подразбиране в инстинкта за значимост, става причина за желанието за универсализиране: ти трябва да имаш същото основание да живееш като мен. Именно от тази погрешна логика избуяват семената на нетърпимостта.
- Различията между нас са такива, че винаги ще има общителни хора, трансцендери, състезатели и амбициозни герои, което ни задължава, ако искаме да живеем заедно, зачитайки достойнството на човешкия живот във всичките му несъизмерими проявления, да намерим някакъв обективен стандарт, който всички да приемем, за да можем да правим разлика между по-добрите и по-лошите начини да реагираме на инстинкта за значимост.
- Подобен обективен стандарт предлага цялостното въздействие на даден човек върху ентропията. Добре изживеният живот е живот, при който преследването на значимостта по начин, който най-добре съответства на личната индивидуалност, обединява усилията с усилията на самия живот в опълчването му срещу ентропията.
КРИЗА НА ЗНАЧИМОСТТА
„Историята се прави от копнежи с голям размах“, пише авторът на романи Дон ДеЛило и това важи в най-голяма степен за копнежа по значимост. Ето защо темата за значимостта, която като всички екзистенциални въпроси излиза извън всяко време, също така е и напълно своевременна. И тази навременност има отношение към парадоксалното състояние на света в настоящия момент.
От друга страна, има значително много на брой добри неща. Средната продължителност на живота е нараснала повече от два пъти в световен мащаб. Крайната бедност е намаляла десетократно. Грамотността по света достига висоти, особено по отношение на грамотността на момичетата. През XXI в. равнищата на хора с гимназиално образование растат главоломно – за първи път в човешката история навлизаме в период, в който повече от половината млади хора са завършили средно образование. За първи път в историята много страни са станали поне донякъде демократични. Участието на жените в парламентите и в работната сила по света е нараснало значително. Покритието с интернет набира скорост, което повишава достъпа до информация и свързва хората на Земята помежду им. В редица части на планетата хората разполагат не само с повече свободно време, но и с изобилие от развлечения, с които да го запълват.
И въпреки това в този свят на съществен напредък много хора се чувстват все по-огорчени, объркани и отчаяни, а тяхното недоволство доведе до смени на политическия ред и до ограничения или отмяна на права, които завариха специалистите напълно неподготвени. Широкоразпространеното мнение е, че елитите се облагодетелстват във все по-голяма степен, а неприятните последици от натрупаната омраза доведоха до блянове по популизма, който понякога се оцветява в мрачните краски на фашизма, при което харизматични корумпирани политици обещават значимост „на час по лъжичка“, а в същото време преследват жадно властта. Трибализъм е думата, която се употребява под път и над път, а трибализмът е много тясно свързан с инстинкта за значимост.
Понастоящем преживяваме криза на значимостта. Отделните индивиди могат да изпитват кризи на значимостта – неслучайно ги наричаме „екзистенциални кризи“, – но същото важи и за обществата.
И за да задълбочим още повече парадокса, ще отбележа, че настъпването на нашата криза на значимостта беше ускорено от същия този напредък, на който се радваме и до днес. Глобалната икономика, извела милиарди от крайната бедност, също така доведе и до още по-отчетливо неравенство по отношение на разпределението на богатствата на фона на една култура, която все повече оценява значимостта с критериите на материалните притежания. Задълбочаващото се неравенство разбули мистерията на някогашната взаимна лоялност между корпорациите и работниците. Днес на работните си места трудещите се биват принудени да се чувстват като закуски в автомат: напълно еднакви, заменими едни с други и лесно набавяни в нови количества. Целенасоченото усилие за насърчаване на маргинализирани до момента групи да реализират пълния си потенциал и да влязат в цикъла на постиженията доведе до това други, ненасърчавани досега – и по-конкретно белите хетеросексуални небогати мъже, – да имат усещането, че нито те самите, нито потенциалът им са значими, което поражда негодувание. Напредъкът в разработването на изкуствения интелект кара всички, дори и т.нар. творчески личности, да имат усещането, че опасността да станем излишни заплашва всички нас и че скоро системи, управлявани от изкуствения интелект, ще ни отнемат значимостта. С повишаването на дела на образованото население се разпространява и научният светоглед, но това доведе до драстично намаляване на усещането за прекрачване на пределите, което преди предоставяше религията – убедеността, че има всемогъщ Бог, създател на „звездното небе над мен и на моралния закон вътре в мен“[4] (Кант), за когото всички ние сме значими. Вместо това съвременната култура е запълнила огромната празнина в сърцата ни с формата на Бог с ценности като власт, богатство и слава, като ни ги предлага като най-добрите пътища към спасението. Но подобен вид изключващо спасение оставя у мнозина усещането, че те не са, не могат и никога няма да бъдат значими – да не говорим за това как желанието за постигане на тези цели усилва нездравословното съревнование помежду ни и ни превръща в съперници вместо в съюзници по отношение на значимостта. Сякаш няма достатъчно значимост за всички, та трябва да се скупчваме като деца под пинята.
И бездруго съществуващите кризи на значимостта бяха обострени през 2020 г., когато един смъртоносен вирус помете света. Близостта до смърттанаправи още по-неотложен копнежа да покажем, че наистина сме значими. При мисълта, че всичко може много скоро да изчезне – животът ти, който е най-важен за теб, а светът ще продължи да съществува безгрижно, сякаш теб никога не те е имало,бе болезнено засегнат екзистенциалният нерв. А това засягане обхвана цялата планета. Очаквахме драматични последици, както и стана. А това бедствие можеше да ни сближи още повече един с друг, понеже всички бяхме засегнати от него. И макар че проявите на благодарност към героичните здравни работници бяха мигове на просветване, които ни обединяваха, цялостният ефект от пандемията беше коренно различен – съществуващите помежду ни разделения се задълбочиха и станаха още по-зловещи. Дори изобретихме нови начини да се противопоставяме едни на други – войните около карантините, войните около ваксините, войните около носенето на маски, войните около научните факти. Но дори и най-дискретното напомняне за нашата тленност е достатъчно, за да засили сред нас сблъскващите сепретенции за значимост, а напомнянето за тленността вследствие на пандемията далеч не беше дискретно. Макар в крайна сметка науката да успя да укроти вируса, обострената криза на значимостта не отшумя, а се превърна в душевния аналог на дългия КОВИД и настоява за незабавен отговор.
УПОРИТ ИНСТИНКТ, КОЙТО НЕЗАБАВНО ТРЯБВА ДА РАЗБЕРЕМ
Значимостта не търпи отлагане. Тази неотложност се отнася до желанието ни да изживеем живота си правилно и да изживеем възможно най-добрата версия на самите себе си. А също и до задължението ни да се отнасяме добре един с друг. Тук се крие и нуждата от незабавни действия, породена от времената, в които живеем, когато по всичко личи, че цялото общество търпи катастрофалните последици от такъв вид криза на значимостта, която може да изкара хората от релсите на собствения им живот. Но как можем да се заловим с тези неотложни въпроси, ако не поправим екзистенциалния копнеж, който ни определя?
Тази книга е манифест, който си поставя за цел да постави значимостта на преден план по отношение на разбирането ни какво значи да си човек с надеждата, че ще се намерят начини да се отдаде дължимото на скрития копнеж, който прави от нас създания, достойни за прослава и будещи страх, но преди всичко – създания, които трябва да разберем.
Обаче тя е повече от манифест. Надявам се да успея да покажа, че инстинктът за значимост вдъхва живот на нещата, които хората избират, и на борбите, които водят, докато живеят живота си. Именно този инстинкт поражда сред нас огромното разнообразие, което ни смайва и удивлява. Ще ви разкажа историите на хора, някои от тях известни – като изтъкнатия философ и психолог Уилям Джеймс, а други почти непознати – като Лоу Сяоин, изпаднала в бедност майка в Китай. Всички истории са за хора, чийто живот е необичаен, ярък и вълнуващ, заради начините, по които копнежът по значимост ги е оформил. Много от тях идват от науката, философията, психологията и литературата, което ви дава известна представа къде се намирам аз върху картата на значимостта, а също и за неизбежно прокрадналия се автобиографичен елемент. Някои от историите, които разказвам, завършват трагично, а други – триумфално. Но дали ще завършат трагично или триумфално, е резултат от това как копнежът за значимостта намира израз у даден човек и как светът реагира на това изражение.
Всички живи твари могат да бъдат наранявани и унищожавани от нещата, с които се срещат в света. Нашият копнеж по значимост ни оставя на милостта на същия този свят – което само по себе си е основание да гледаме един на друг по-милостиво.
Превод от английски РАДОСТИН ЖЕЛЕВ
–
Текстът е публикуван с любезното разрешение на авторката. Източник: Rebecca Newberger Goldstein. The Mattering Instinct: How Our Deepest Longing Drives Us and Divides Us. New York, Liveright, 2026.
БЕЛЕЖКИ
[1] Ти си значим(а) (англ.). – Б. пр.
[2] We are creatures of matter who long to matter – непреводима или трудно преводима игра на думи с различните значения на съществителното и глагола matter в английския език („материя“, но и „значимост“, „от значение съм, важен съм“). – Б. пр.
[3] Прекрачващи пределите (от англ. Прекрачвам/престъпвам предели, превъзхождам, превишавам). Термин на Ейбрахам Маслоу, с който той означава изключителните хора, онези, съумели да реализират напълно потенциала си и дори да го надминат. – Б. пр.
[4] Кант, Имануел. Критика на практическия разум, глава 24 (превод Цеко Торбов). София: БАН, 1993.
