Тук е мястото да подчертая, че независимо от кариерата му на държавник и политик след 1947 г. Сарвепали Радхакришнан е преди всичко философ, учен и университетски преподавател. Преподава в редица индийски колежи и университети (например в гр.Майсур и гр. Калкута), бил е ректор на университета на Андхара (1931-1936) и на едно от най-старите и престижни висши училища в Индия – Бенареския Хиндуистки университет (1939-1946). Ръководи Комисията за университетско образование на Индия, катоформулира основните цели на университетското образование в съвременна Индия. В периода 1936-1939 г. е професор по източни религии и етика в Оксфордския университет. Всъщност той е поканен да изнесе поредица от лекции на тема „Хиндуисткият възглед за живота“ (The Hindu View of Life) в един от колежите на Оксфордския университет още през 1926 г., публикувани впоследствие като отделно съчинение. През същата година Радхакришнан участва в Международния философски конгрес, организиран от Харвардския университет. Той е канен като лектор в множество други европейски и американски висши училища. Безспорно свидетелство за международната му репутация и авторитет като учен и интелектуалец е дейността му в ЮНЕСКО като член на Изпълнителния съвет на организацията и ръководител на индийската делегация (1946-1951 г.).

      Определено може да се каже, че той е един от най-емблематичните индийски мислители и учени на ХХ в., който повлиява в съществена степен западното разбиране за хиндуизма, за индийските религиозно-философски традиции, за Индия като цяло. За това допринасят многобройните му публикации и монографии, на първо място сред които  е фундаменталният му труд Индийската философия (Indian Philosophy), чийто първи том е публикуван в Лондон през 1923г., а вторият – четири години по-късно. Едно от първите му научни произведения е изследването на философията на Рабиндранат Тагор (The Philosophy of Rabindranath Tagore, 1918 г.) – другият велик индиец, който с творчеството и педагогическата си дейност се опитва да гради мостове между Изтока и Запада. Той разглежда философията на Тагор като проявление на индийския дух. (Тук ще вметна само, че Тагор също е посетил България, 30 години преди Радхакришнан – през 1926 г.).

      Радхакришнан посвещава немалка част от трудовете си на съпоставителното разглеждане на източната и западната философия (например History of Philosophy: Eastern and Western). Радхакришнан влиза в досег със западната философия още като студент в Християнския колеж в южноиндийския град Мадрас (сега Ченай), където за първи път се запознава с идеите на Лайбниц, Кант, Фихте, Хегел и най-вече на старогръцките философи Аристотел и Платон. Според него съчетанието на западната и източната философска и психологическа традиция би могло да създаде възможности за глобален духовен синтез, за създаване на т.нар. „вечна философия“. Някои от интерпретациите му на Изтока и Запада обаче предизвикват и определени критики и възражения. Като например схващането на Запада като рационален и логичен, за разлика от Изтока, който е мистичен и религиозен. Както самата концепция за Изток и Запад, и това погрешно и поостаряло схващане, характерно за епохата на Радхакришнан, налива вода в мелницата на ориентализма. Освен това индийският философ е склонен да разглежда християнството и Запада като склонни към догматизъм и фокусиране върху външния природен свят, а не върху вътрешния, който според него е истинският.

      Приоритетът, който индийският философ дава на вътрешния, духовен свят на индивида, е разбираем, като се има предвид, че той е ревностен последовател на метафизичния идеализъм на един от най-проникновените древни мислители и проповедници на Древна Индия Шанкара (ок. VIII в.), считан за основоположник на недуалистичното философско учение адваита веданта. В това учение характерният за индийския ум траен интерес към опознаване на дълбините на човешката същност води до нарастващ психологизъм, синтезиран в лайтмотива „Опознай себе си“ (на санскрит ātmanaṃ  viddhi).