Мария-Елена Дерменджиева
Лицето ми, мислите ми, паметта ми – това аз ли съм? Телата, които ме привличат, миналото, което ме фиксира, хората, на които вярвам – това аз ли съм?
Въпросът с автентичната ни същност непрестанно изплува в пулсацията на съзнанието, в тихата упоритост на вярата и в безпощадния ритъм на болката. Сякаш истинската ни същност се разкрива единствено в мига, в който съблечем костюма на социалните си роли и застанем голи пред тишината за себе си. Но дори в отражението на голия Аз ние виждаме един съвършен непознат. Това е трагичният парадокс на идентичността: тя е маската, анимирана от духа, междинна и призрачна територия, която хем отразява вътрешния ни свят, хем се опитва да ни помири с външния. Тя е средната точка между нас и света, но в нея реалността винаги остава фрагментирана и изкривена. Ние сме актьори, които понякога дотолкова се сливат с ролята си, че забравяме съществото, което диша отвъд нея.
Тази емоционална и онтологична бездна става централна тема в изложбата „Пред огледалото“, разгърната в пространството на Галерия +359 във Водната кула на столичния квартал Лозенец. Под кураторския поглед на Гергана Минкова и концептуалния заряд на Stodara, единадесет автори от различни поколения ни повеждат през детайлно изследване на съвременната идентичност. В нашето време, разпънато между физическите огледала и сиянието на екраните, идентичността вече не се преоткрива, а се редактира. Изложбата ни изправя пред горчивата истина, че ние сме се превърнали в куратори на собственото си съществуване. Огледалото е престанало да бъде интимен съветник на Аз-а, за да се превърне в машина за производство на образи. Ние сме флуидни, променливи и разпилени между алгоритмите, платформите и новите трендове, които диктуват битието. „Пред огледалото” е вик срещу изгубената автентичност, едно припомняне, че докато пренареждаме парчетата от своя образ, някъде там, в тъмното зад стъклото, истинският Аз продължава да чака своето откровено разпознаване.
Снимки: Калин Серапионов
В проекта Butterflies in a Summer Storm Биляна Токмакчиева ни изправя пред един смразяващ архив на „вечната женственост”, извлечен от страниците на полското списание Film от 60-те години. Тези лица, някогашните It girls, са еталонът на една стандартизирана красота, която е едновременно блян и клетка. В характерния за художничката зловещ стил, тя извършва радикален онтологичен жест: изрязва очите на тези икони, превръщайки лицата им в кухи маски, през които прозира нейният собствен поглед. Това е момент, в който субектът се опитва да обитава чуждата обвивка, само за да открие, че всяко „Аз” е заложник на един симулиран декор на автентичността.
Концепцията за It girl е еманация на трагичната перформативност. Тя е субект, чиято автентичност е изфабрикувана с такава прецизност, че съществува само докато е наблюдавана, нейният магнетизъм е функция на тренда. Тук се крие философският ужас: ако идентичността е изградена единствено върху акта на визуалната консумация, какво остава от човека в моментите на невидимост? Токмакчиева ни показва, че ние сме „уловени” в мрежа от образи, които вече са били измислени преди нас. Гледайки през маските на 60-те, авторката ни напомня, че Азът е по-скоро палимпсест – сбор от заемки и цитати, в който собственият ни поглед е винаги осъден да търси себе си през празните очници на времето.
При София Грънчарова и нейната серия от силиконови обекти Trial, Error, Transformation фокусът се измества от образа към неговия носител – тялото. Тялото е първичната „даденост”, която едновременно ни определя и ограничава. Грънчарова обаче отказва да приеме кожата като окончателна граница между вътрешния и външния космос на субекта. Чрез пренасянето на чужди татуировки върху собствената си плът, художничката превръща тялото в споделена територия, в място за експериментална трансформация. Татуирането тук е ритуален процес на самоопределение, в който образът служи като мост към старото състояние на духа и нова идентичност. Кожата става едновременно щит срещу Другия и мост към него. Изображенията, изнесени от интимното пространство на психиката върху плътта, действат като изповед пред външния свят, но и същевременно създават нова телесна идентичност. Кожата се превръща в огледало на душата.
В двете показани изображения от проекта Out of Myself Мариела Гемишева ни поставя в центъра на един сложен дуел. Пред зрителя се разгръща диалогът между два образа на една и съща жена, които се вглеждат един в друг с напрежение, граничещо с екстаз и уязвимост. От едната страна е Гемишева, „оголена“ от модата, лишена от блясъка на своя публичен костюм, представена в своята сурова, почти беззащитна непосредственост. Срещу нея обаче стои портретът на нейното Alter Ego – проекцията на желаната идентичност, онова „друго Аз“, което е едновременно копнеж и факт. Този сблъсък ни принуждава да се запитаме: кои сме ние, когато свалим социалната си броня? Алтер егото не е просто роля, а механизъм за оцеляване в света. То е опитът на субекта да излезе от клетката на собствените си ограничения и социални очаквания. Парадоксално, Гемишева внушава, че понякога трябва да измислим това „друго Аз“, за да постигнем повече „себе си”. Идентичността тук не е статично състояние, а напрегнато пространство между това, което сме, и това, което ни е страх да бъдем. В този огледален диалог истината не е в единия или в другия образ, а в самото разстояние между тях, в онзи болезнен процеп, в който Азът вечно се преоткрива, опитвайки се да надскочи собствената си сянка.
В концептуалния обект на Stodara, озаглавен It’s a (too) long story, темата за идентичността придобива масивно и сурово измерение. Чрез съчетанието на бетонни форми и метални пръти, авторката материализира едно невидимо, но постоянно присъстващо явление – „социалната гравитация”. Това е онази невидима сила на обществените очаквания, норми и предразсъдъци, която упражнява непрестанен натиск върху индивида, опитвайки се да го приземи, да го ограничи и да го вкара в предварително зададени калъпи. Бетонът в творбата символизира тежестта на битието, докато стоманените пръти се явяват като метафора за вътрешната устойчивост. Идентичността тук е представена като необходимост от „стоманен гръбнак”, за да се прояви автентичността. В It’s a (too) long story идентичността е резултат от борбата между външната принуда и вътрешния волеви акт. Автентичността се постига именно в тази напрегната точка, където действията ни съвпадат с дълбоките ни ценности. Стоманеният гръбнак е символът на автентичния човек, на онзи, който има силата да каже „Не”, когато групата застрашава личната му цялост, и който избира да превърне тежестта на живота в ритъм на свободен танц.
При Ина Добрева и нейната ефирна инсталация с паус хартия Brain Fog зрителят се запознава с бавната, мъчителна ерозия на паметта. Вдъхновена от личния си сблъсък с когнитивните последици от COVID-19, авторката изследва териториите, където границата между реално и въображаемо се размива във фрагментирана, бяла мъгла. Тук огледалото е замъглено, а отражението в него – неясно и неуловимо. Използвайки лични дневници, в които текстовете се появяват и изчезват като призрачни мисли, Добрева превръща идентичността в изповед на крехкостта.
Произведението ни запраща в сърцевината на дебата за приемствеността на съзнанието. Ако приемем тезата на Джон Лок, че идентичността се крепи върху моста на паметта, то нейната загуба отваря страшна онтологична празнина. Ние сме разказът, който разказваме на самите себе си. Ако нишките на този разказ се прекъснат, можем ли все още да твърдим, че сме себе си? Когато паметта ни предаде, ние губим не само миналото си, но и способността си да обитаваме своите социални роли: преставаме да бъдем надеждни партньори, ефективни професионалисти, разпознаваеми приятели. Brain Fog е изследване на Аза като конструкт на ума: когато този конструкт започне да се руши под натиска на болестта, остава само чистата същност, която се лута в търсене на своята изгубена форма. Идентичността може да се превърне в остатък на онова, което оцелява, когато паметта се превърне в пепел.
Във видеотворбата на Кирил Буховски статичната камера се превръща в око на самото смирение. Заглавието inori (японската дума за молитва) не просто описва религиозно действие, а назовава едно пречистено състояние на Аза. Чрез надписа „молитвата е огледало” в непосредствена близост до екрана, авторът ни превежда през една от най-дълбоките метафори в изложбата: идентичността не е това, което притежаваме, а това, към което се стремим. Молитвата е моментът на „радикалната искреност“. Тук Азът не гледа към своето физическо лице, а към своите страхове, копнежи и ценности, проектирани върху необятното. Буховски използва светлината като символ на онова устойчиво ядро, което преминава през различните пространства на живота ни. Идентичността в inori е представена като релация между човека и абсолюта, тя е „тих жест”, насочен отвъд границите на егото. В това състояние субектът най-после намира себе си, защото престава да се бори за социално признание и се превръща в чисто отражение на своите най-дълбоки надежди. Така молитвата се оказва единственото огледало, което не деформира образа, а го пречиства до неговата есенция.
В своята сензорна инсталация, съставена от огледало, през което преминава въже, Правдолюб Иванов поставя страха като ключов елемент на човешката идентичност. Сама по себе инсталацията сякаш показва едно универсално състояние, което всички ние, намерили образа си в огледалото, споделяме. В One and Three Fears страхът е вътрешен климат, който преминава през Аза, отразява се в него и едновременно с това служи за негово прикритие. Виждаме как един основен страх се разтроява, обхващайки нивата на нашата личност, а понякога напасвайки отражението си до съвършенство с нея. Тук стои въпросът за нишката, която свързва индивидуалните ни фобии в обща човешка съдба. В сърцевината на всяка човешка идентичност, независимо от културата, епохата или социалния статус, лежи екзистенциален страх от нищото, от небитието; подозрението, че зад огледалото на нашия Аз не стои нищо друго освен празнота. Ние трупаме спомени, вярвания и социални маски, за да изкрещим на Вселената, че присъствието ни има тежест. Парадоксът, който авторът разкрива, е, че именно този страх е най-висшият инструмент за социално сцепление. Ние сме радикално изолирани във вакуума на собственото си съзнание и точно това споделено усещане за крехкост ни принуждава да създаваме връзки.
Филип Бояджиев ни предлага един трезвен прочит на субекта, захвърлен в ерата на хипер-капитализма и цифровия контрол. Clash, Cash, Lash е дисекция на процеса, при който интимното психично преживяване се превръща в изчислим ресурс. Творбата се състои от три части – геометричен автопортрет на автора, изведен чрез теста на Люшер; апарат, на който всеки посетител може да приложи същото изследване върху себе си, и финална алгоритмична обработка на натрупаните данни от всички проведени тестове, която генерира спекулативна прогноза за „психологическото състояние на света“. След приключване на теста, зрителят получава касов бон с описание на текущата му психологическа настройка.
Централният конфликт в творбата е напрежението между „сблъсъка” (Clash) на нашите вътрешни емоции и тяхната трансформация в „кеш” (Cash). Когато зрителят получи своето психологическо състояние под формата на касова бележка, той преживява момента на финалната комодификация на идентичността. Тук Бояджиев проявява един от най-големите страхове на модерността: че Азът вече не е субект на собствената си история, а обект на алгоритмична обработка. Ние сме сведени до статистически профили, до измерими капацитети, които могат да бъдат архивирани и търгувани.
Скелето, което рамкира инсталацията, е метафора за незавършеността на човека. То ни напомня, че идентичността не е даденост, а вид перманентна реконструкция. Бояджиев ни оставя пред тревожната спекулация: ако целият свят може да бъде сумиран в един психологически профил, дали индивидуалният Аз изобщо притежава уникалност, или е просто статистическа грешка в глобалната прогноза? Идентичността тук е представена като постоянен „камшичен удар“ (Lash) между автентичното усещане за себе си и неговото инструментализиране от системата.
В проекта на Невелин Иванов If You Were Here, It Would Be Easy разпознаването на Аза напуска отражението на огледалото, за да потърси своите очертания в едно далеч по-дълбоко и уязвимо място каквото е присъствието на Другия. Творбата, разгърната под стълбището на галерията, функционира като болезнен мост между две отделни тела. Използвайки ефимерността на лепящите листчета като основна работна площ, художникът рисува образа на близък човек след инцидент, но оставя фигурата незавършена. Във втората част от творбата той рисува половината от своето тяло в опит да запълни празнината, оставена от чуждата травма. Това е върховен акт на състрадание, в който индивидуалната болка престава да бъде частна собственост и се превръща в споделено преживяване. Когато близкият страда, границите на Аза се разтварят; чуждото нараняване се превръща в личен крах, а личната цялост – в чуждото изцеление. Изправяйки се срещу „онтологичния егоизъм“, авторът дефинира идентичността като релация: капацитетът на духа да премине отвъд себе си, за да каже „Ето ме, аз съм тук за теб”, показвайки ни, че любовта е опит да се победи разпадът на формата чрез признанието, че ние сме завършени единствено в отражението на другия.
Проектът на Виктор Антонов ни запраща в ледените пространства на космическия песимизъм, черпейки вдъхновение от хтоничните светове на Х.П. Лъвкрафт. Заглавието и концептуалният заряд на творбата се коренят в следното описание на нечовешкото:
Те бяха розови неща, дълги около пет стъпки; с ракообразни тела, носещи огромни двойки гръбни перки или ципести крила и няколко чифта съчленени крайници, и с нещо като сложен елипсоид, покрит с множество много къси антени, където обикновено би трябвало да бъде главата
Чрез този цитат Антонов дефинира идентичността като чудовищна метаморфоза, породена от хипер-рефлексията. Триптихът разглежда чудовищното не като външен натрапник, а като крайно състояние на човешкия субект, принуден постоянно да наблюдава собственото си отражение. В света на Лъвкрафт истинският ужас извира от неяснотата – от същества, които имат конкретна форма, но отказват да бъдат напълно разпознати.
Антонов превръща тази литературна метафора в съвременна диагноза. Под натиска на постоянното самонаблюдение и производството на безкрайни цифрови версии на себе си, съвременният човек започва да губи своята органична цялост. Субектът се превръща в хладнокръвен наблюдател на собственото си „разчовечаване“. Идентичността тук е представена като крехка и изкуствена конструкция, скелет, облечен в социални роли, който под тежестта на външния имидж започва да мутира в нещо неразпознаваемо и гротескно.
Чудовището при Антонов е самият Аз, който се е видял твърде много пъти отстрани, докато накрая е започнал да възприема собствената си плът като чуждо тяло. Идентичността престава да бъде вътрешно усещане и се превръща в призрачна обвивка, в симулатур, който обитава огледалото, докато истинският субект отдавна е изчезнал в тъмнината на собственото си неразпознаване.
Ив-Кристиан Ангелов ни захвърля в неговата черна кутия на същността. Проектът The Sleep of Reason е интензивен перформативен експеримент със сетивното лишение, който изследва границите на съзнанието. Чрез акта на доброволно затворничество в тъмнината на цистерната, със завързани очи и притъпени сетива, авторът провокира разпада на рационалното Аз, за да достигне до онези фрагментирани кодове и халюцинации, които дебнат в подсъзнанието. Тук идентичността е разгледана катонестабилна структура. Ангелов се доближава до скептицизма на Дейвид Хюм, според когото, ако се вгледаме дълбоко в себе си, няма да открием единно „Аз“, а само хаотичен поток от усещания. В абсолютната тъмнина на пъформънса, Азът се оказва жертва на собствените си сънища и натрапчиви образи. Бялата колона в центъра на тази „черна дупка“ е символ на съзнанието, което търси опора сред нищото. Това е среща с „осъзнатостта на празнотата“. Авторът залага възможността да открие себе си „празен“ – състояние, което плаши съвременния човек, свикнал да се дефинира чрез притежания и външни образи. В The Sleep of Reason идентичността е поставена под въпрос: съществуваме ли изобщо, когато светът и сетивността ни бъдат отнети? Ив-Кристиан ни изправя пред най-голямото предизвикателство – да се доближим до онова, с което не желаем да се сблъскаме: че в основата на нашето същество може би не стои твърда скала, а една безкрайна, тиха и непозната бездна. Творбата е радикален опит за преминаване от съня на илюзиите към една болезнена, но пречистваща будност.
В края на това пътуване през лабиринта от отражения разбираме, че идентичността не е твърда почва, върху която можем да стъпим, а по-скоро флуидно състояние на духа, разпънато между светлината на съзнанието и мрака на подсъзнателното. Ние сме същества, които вечно обитават една междинна зона – там, където интимното усещане за „Аз“ се сблъсква с безмилостния образ, който светът ни налага. Идентичността е едновременно нашият най-сигурен подслон и нашата най-тясна клетка. Тя е маската, която ни позволява да бъдем видени, но и преградата, която ни пречи да бъдем истински познати.
Кои сме ние в ерата на всеобщото огледало? Ние сме едновременно оригиналът и неговото безкрайно копие, разкъсани между копнежа за автентичност и изкушението да се превърнем в съвършен образ. Истинският Аз често е в напрегнатия диалог между това, което сме, и това, което ни липсва. Ние се дефинираме не само чрез присъствието си, но и чрез белезите на своята болка, чрез празнотите в паметта си и чрез тихите молитви, които отправяме в мигове на върховна искреност. Ние сме крехка конструкция от избори, която се нуждае от вътрешна устойчивост, за да не рухне под тежестта на чуждите очаквания.
Накрая идентичността се оказва един постоянен акт на кураж, силата да погледнеш в бездната на собствената си празнота и да не извърнеш очи, а да осъзнаеш необятността на потенциала.
