Представленията за деца: искрено и лично
Ралица Люцканова
Смятам театъра за най-великата от всички форми на изкуството и за най-непосредствения начин,
по който едно човешко същество може да сподели с друго чувството за това какво е да си човек.
Оскар Уайлд
В свят, в който зрелището е водеща форма на съдържание из медиите, е нужно да обърнем внимание на формирането на култура на зрителя, чиито семена се посяват в ранните години от живота ни – детството. Това е процес, аналогичен на този, при който създаваме читатели – включва постоянство, любов и взаимност в напътствията на възрастния; добър и осъзнат пример; инвестиция на време за общо преживяване и споделеност. Следващите редове ще са посветени именно на избора, пред който един родител е изправен, когато целенасочено се стреми да изгради култура на гледане (но и така важното виждане) у своя малък човек, като ще обсъдим някои добри и лоши практики, свързани с представленията за деца.
В държавните куклени театри, както и в общинските, на територията на страната се поддържа постоянен репертоар от произведения, които да приласкаят детето в лоното на изкуството на Мелпомена. Има както класически произведения (из литературните шедьоври), адаптирани за сцена („Пипи Дългото чорапче“, „Пук“, „В лунната стая“, „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада“ и още много), така и авторски спектакли, които вливат „свежа кръв“ в календара на театрите („Приключенията на малката рибка Бльок“, „Светлинка“ и др.). Макар да има много аспекти, които трябва да бъдат коментирани, що се касае една адаптация, то фокусът ни няма да е върху каноничното, което по един или друг начин се е доказало във времето, а върху спектаклите, които предлагат нови сюжети, нови герои и нови интерпретации на ролята на театъра за малкия възприемател.
На първо време, нека отбележим, че децата до 6-7 годишна възраст са изключително силно повлияни и възприемчиви откъм визуални стимули. Така театралното представление се явява много подходящ културен медиум към света на фантазията и въображението за малките. Потопени в светлината и действието на сцената, те са пренесени в света на приключението, на магичното, на „всичко е възможно“. Забележително е, че на театъра не са му необходими ефектни интерактивни екрани или други дигитални прийоми, за да се постигне търсеното омагьосване на зрителя. Не са необходими и кой знае какви декори и пищни костюми, ако актьорите са талантливи, харизматични и умеят да приковат своята публика. Чудесен пример в илюстративен план на този аргумент е постановката по едноименната книга на Рада Москова „Тигърчето Спас“ (реж. Михаела Тюлева) в Младежки театър „Николай Бинев“. Куклите са заменени от балони, които „оживяват“ в ръцете на актьорите Ивелин Николов и Йордан Тинков, за да „радват малки и големи“, както гласи анонсът към постановката. Не е необходимо нищо повече от два червени клоунски носа, цветни тиранти и няколко балона, за да се „забърка“ тази изпъстрена със смях и поука история.
Разбира се, не всички малки зрители се впускат в театралното приключение толкова бързо или толкова лесно. Някои деца се страхуват от затъмнената зала или от кукловода, по-податливи са на превъзбуда от аудио-визуалната стимулация (добре е да се взема предвид възрастовата препоръка за всеки спектакъл, има подходящи представления за 0-3 г. деца, над 2 г., над 3 г. и т.н.). В такива случаи е добре детето да се приобщи към случващото се, да се въвлече в спектакъла – такъв тип преживяване е „Светлинка“ на Галина Савова. Друг удачен вариант са представленията, които се играят в по-отворени пространства, където децата имат възможност да седнат на възглавнички на пода или в удобна за тях поза, така че и тези, които имат нужда от движение, да могат да се чувстват свободни да се насладят на представлението. Трети вариант за изграждане на любов към сценичното изкуство и зрителска култура ще се понрави на деца, които имат нужда от повече стимули, които обичат феерията от впечатления – музикалните спектакли на Софийска опера, както и тези на Музикален театър „Стефан Македонски“. От техния репертоар можем да откроим мюзикъла „Зайченцето бяло“ на Александър Мутафчийски (режисура) и Румен Бояджиев-син (музика). Това така обичано произведение на Леда Милева е претворено през универсалните езици на играта и на музиката в поредица от хитроумни припомняния колко важен е творческият импулс, но и колко важна е взаимността.
От разгледаните до тук примери са налице няколко очевидни насоки за това как да формираме добър вкус и стойностно преживяване у малкия зрител. Изброените представления за деца, а и ред други, които са в репертоарите на театри из цялата страна, взимат под внимание когнитивните способности на детето, неговите възрастови нужди, задоволяват естествената му потребност от игра и въображение. Те претворяват или сътворяват фантазни светове, като дават възможност на детето да съпреживява, да изживява, да се удивлява. Макар и да се случват „тук и сега“ тяхната цел не е да създадат мимолетно забавление или краткотрайно удоволствие от видяното и преживяното, а да „оцветят“, „озвучат“ и оформят от глината на детското възприятие един дълготраен отпечатък, за който детето ще говори и към който ще се връща в опита на своето порастване. Тоест, тяхна задача е не „бързото“, а „бавното“ удоволствие от досега с изкуството. Затова и много театри позволяват, когато светлините отново светнат, зрителите да се качат на сцената и да се докоснат до любимите си герои, за да удължат още малко магията. Други пък организират дни на отворените врати, за да могат децата да надникнат зад кулисите и да застанат на една ръка разстояние от куклите и актьорите.
Едва ли на входа на театъра ще видите светещи, мигащи, говорещи и други играчки, талисмани, ключодържатели и т.н. реквизити на комерсиалното. Ако те са налични, тогава сме навлезли в един друг вид спектакли, които се стремят тъкмо към обратното – „бързото“ забавление, безпаметното „сега“, което търси преувеличението, карнавалното, шутовското. До такава степен се експлоатира телесното, че дори може да бъдете примамвани с обещания за „вкусни изкушения“. За съжаление, това са представления, които се възползват от агресивна реклама, употребяват добре познати герои като „кукички“ за своите невръстни зрители. Изглежда, че това са все печеливши стратегии, тъй като тези спектакли се играят в големи зали, с множество места, традиционно предназначени за спортни събития или концерти. Едно такова шоу е „Маша и Мечока: Голямото празненство“. В анонса на събитието ни се обещава „театрален феномен“, „продукция от световна класа“ и ред други суперлативи. Дублажът на български е на запис. Известното разминаване между това, което виждаме и това, което чуваме, създава когнитивен дисонанс у зрителя. Обещаната история за приятелство и взаимност е безсюжетно скечово случване на някакви етюди с различни герои, като в един момент се появява и екран с извънземни. Хората на сцената правят повече опити за танци, отколкото за актьорска игра. Силната музика и богатата на сценични и извънсценични декори зала изглежда целят да осигурят обещаното в рекламата вдъхване „на живот“ на магическата гора. Уви, този „театрален феномен“ дори не може да ни удиви с преекспониране на карнавалното, единственото, което добре съумява да направи, е да остави траен спомен за безвкусица.
Ако се върнем към епиграфа, с който начеват тези редове, то можем да обобщим, че истински стойностното представление за деца е не онова, което само обещава, но и което съумява да изпълни обещанието си за универсалност, хуманност, удоволствие и удовлетворение от изкуството. Сега предстои 14-ият Международен фестивал за уличен и куклен театър „Панаир на куклите“ – повторяемостта на фестивала гарантира, че на зрителите ще се предложи стойностно и качествено преживяване в рамките на фестивалните дни.
Снимки: Личен архив
