Още малко до края и преход в кавички
Пет произведения от годините 2002-2009 в България
Яница Фендулова
Показателно е, че изложба с такова уморено заглавие – „Още малко до края“, се явява да напомни нескончаемото очакване за нещо по-добро. През образи на скъпи коли и златни ланци, Hot Girls и уроци по английски език, като „блянове“ от делнични контрасти, изложбата ни връща към периода на късния преход от 2000-ните години и припомня надеждите при влизането на България в Европейския съюз през 2007. В транзитните години сме – някъде между прехода, според някои завършил тъкмо тогава, и европейското ни „днес“. А това „днес“ е малко евроскептично, като че ли пак преходно, пак в очакване и пак колебаещо се между червено и синьо. Пак скъпо, но в евро.
Либерални посоки, консуматорски апетити и спорен морал – това са само някои от моментите в изложбата. С покупко-продажбата на всеки сантиметър от градската плът, например, спекулира визуалното изследване „Раят на билборда“ от 2005 година на Лъчезар Бояджиев. Серията цифрово манипулирани изображения с ръкописни бележки на английски език стига до абсурди, като реклама на водка „Flirt“ върху храма „Св. Александър Невски“, и показва пълна визуална анархия в хоризонта на ранния ни капитализъм. „Раят на билборда“ е сред петте избрани произведения от колекцията на Софийската градска художествена галерия. Представени са още видеа и фотографии на Аделина Попнеделева, Надежда Олег Ляхова, Красимир Терзиев, Борис Мисирков, Георги Богданов. В „диалог“ с тях е продуциран нов разказ на писателката Йоанна Елми, заглавието „Още малко до края“ идва именно оттам.
Искахте демокрация, а получихте криза на „големите пари“ и после капитализъм – като раково образувание с множество разсейки. Трансформацията може да е много бърза. Така става и с персонажа Ицо – напет младеж от София, чийто девиз е „аз искам“. Във видеоинтервюто „Fresh“ (2005-2009) на Аделина Попнеделева Ицо ни превежда през йерархиите на ъндърграунда. До четвъртата част на видеото той разказва за маркови дрехи, джиесеми, коли, кожени шубички, уиски за 500 лева и поп-фолк певици – като ясен наръчник как да придобием влияние и капитал, и какво да правим с тях. Парадоксално или не, в уличната реч можем да чуем още: „схемичка да има“. Устойчиво е. От друга страна, видеоесето „Софийски лъвове“ (2004-2005) на Надежда Олег Ляхова ни дава съвсем обратна перспектива. Пешеходци, гъдулари, акордеонисти, просяци, каруцари, шахматисти насред паркове и улици с безкрайни реклами на казина, плакати с „Кама Сутра“, Азис и уроци по английски език. Видеото ни превежда през улиците на централни квартали в шумова среда, няма глас зад кадър, който да ни разкаже какво се вижда наоколо. Ляхова е безпристрастен свидетел на делника си, но зад привидно хладнокръвното наблюдение изглежда стои притеснение. Трансформацията може да се тътри в отчайващо бавен преход.
Всички представени произведения са реализирани в периода 2002-2009 г., всички са издържани в един естетически хоризонт – дело на автори, родени между края на 50-те и началото на 70-те. Всички, до една или друга степен – с документални основания, избрани да „говорят сами“ – с натуралистичен и ироничен тон, хумор и малко тъга. Те са свидетели на времето си – на политическите, социалните и икономическите промени в неясния край на дългия преход от тоталитарна система към парламентарна демокрация и пазарна икономика. Заветни са цифрите: „Остават 360 дни“ (до 1 януари 2007), виждаме ги неведнъж в кадрите на Ляхова от площада с несъществуващия вече мавзолей на народния вожд. Влизането на България в ЕС е „надеждата“, the only game in town[1] – голямото събитие за нацията и единствената възможност за излизане от настъпилата през онзи период криза.
Този транзитен период има свойствен културен код и нов език. От филмите „Казабланка“ (1943) до „Мъдростта на крокодилите“ (1998) – в произведението си „По българската следа. 03“ (2002) Красимир Терзиев компилира заснет по улиците на София материал с филмови кадри от европейско и американско кино, където се споменава нещо за България. Експерименталният филм има сатиричен тон, не само при използваното в холивудската продукция „българско“ име „Грилш“. И нас ни има там, знаят ни, ето как ни знаят. Освен от колекцията на СГХГ, работата е част и от колекцията на Център „Помпиду“. Как са ни познали? „По българската следа. 03“ прилага техники в традициите на западното изкуство – found footage, appropriated image, remix culture, и става разпознаваема в полето на тази културна традиция, „апроприирайки“ части от нея. В допълнение на remix culture са и тениските „втора ръка“, окачени в същата зала.[2] А до тях – фотосерията на дуото Мисирков/Богданов – „Пасианси“ (2007). Фотографиите показват така цветно цифровото „свободно време“ по „десктопите“ в кабинетите на СГХГ, НХГ и СБХ, като че заедно редят пасианси и си говорят на един общ език.
Наследството на „прехода“ в тази изложба едвам открехва множеството пластове между разпадането на източния блок и единението в европейското поле. Изложбата показва резултати от голямата трансформация: „края“ и „езика“ като фокуси на изложбата; „демокрацията“ като двулико състояние, „мутрата“ или „свободното време“ като тематика – това са елементи с много ярко присъствие в експозицията. Кураторският текст изрично настоява за достъпен разговор за съвременното изкуство без претенцията на International Art English. Тъкмо тук е апелът „да си признаем“ International Art Bulgarian като новопоявил се феномен – имаме не едно, а две наум.[3] За съжаление тези два пункта са едва загатнати и остават неразгърнати. От друга страна, изложбата прилага призмата си изцяло върху столицата и разглежда съвсем конкретен градски пейзаж и протагонисти, без гласно заявена претенция да е квинтесенция на общото „българско“ състояние. Крачката към това обаче е лесна и малка.
В цялост изложбата впечатлява с фокусирана тематика и тясна селекция от произведения с конкретен идеен хоризонт и смислов призив към разбираем разговор в оглеждането на културата на прехода. В тази ясно заложена призма и насред всички отворени за разгръщане теми през нея, се виждат множество препратки към нашето трансформирано „днес“. Ето защо изложби като „Още малко до края“ са толкова важни. Те говорят колкото за миналото, толкова и за настоящото състояние – за необходимостта от преосмисляне, равносметка и преоценка.
А очаква ли ни край след края? Според официалната информация[4] тази експозиция тълкува понятието „кризи“. Анонсирано е да очакваме продължение, като вторият „изложбен проект“ ще тълкува „войни“ – дано да не е в триптих.
Заглавна снимка: Лъчезар Бояджиев. „Раят на билборда“, 2005, част от фотоинсталация от 19 части (мастиленоструен отпечатък, 60 × 80 cm)
[1] В „условията на 90-те или началото на 21 век, когато ЕС беше това, което на английски език се нарича the only game in town – когато Европейският съюз беше единствената възможност, единствената посока, в която всички страни, включително посткомунистическите, от западните балкани можеха да се движат. Днес има и други възможни…“ – Огнян Минчев, изпълнителен директор на Института за регионални и международни изследвания (България), изказване в рамките на международна конференция „Как да се справим с миналото, гледайки в бъдещето“, София, 11 – 12 ноември 2014; видео, виж 01:19:05 м.
[2] „Европейските стоки“ и евтините „дрехи на килограм“ нахлуват у нас през този период. Днес също купуваме такива, за да ги доносим. Между тези тениски четем: „Всъщност нищо не се е променило кой знае колко и в крайна сметка животът наистина е като холивудски филм“ – избрани абзаци от разказа на Йоанна Елми.
[3] Текстовете в изложбата говорят за показаните произведения без лексиката на International Art English – особено подчертано намерение на изложбата, наличието на което иначе „отдалечава, усложнява и поставя бариера“, както пише кураторката Гюлева.
[4] Вижте повече тук: https://sghg.bg/exhibitions/още-малко-до-края/
