Културният център на Софийския университет отбелязва 160-годишнината от рождението на Пенчо Славейков (1866-1912) с текст, посветен на важните моменти от биографията му и паметта за неговата личност. Дължим този материал на ерудираното и увлекателно перо на Румяна Пашалийска.
Създал класически поетически шедьоври в нашата литература и съпричастен носител на европейските културни ценности, Пенчо Славейков е първият голям български творец, който преди повече от век осъществява модерна художествена програма за цялостната ни духовна култура.
Роден на 27 април/11 май 1866 г. в Трявна, той е осмото дете в семейството на известния поет, вестникар, народен водач и държавник Петко Рачев Славейков. Както всички деца, израснали в тази просветена възрожденска фамилия, най-малкият син също получава образованието си в чужбина. С препоръката на д-р Кръстев той заминава за Лайпциг, Германия, където отива не толкова, за да „вземе диплома“, а за да подхрани „бляновете на модерната си душа“ с плодовете на европейската мисъл. Жаждата за културно натрупване го кара неуморно да чете и щудира немските философи от Фихте до Ницше, дълбоко навлиза в творчеството на големите немски поети, слуша лекциите на световните знаменитости – професорите Вилхелм Вунд, Йоханес Фолкелт и Ернст Елстер, смятани за основатели на модерната академична психология, естетика и литературознание от края на XIX и началото на XX век.
По време на следването си (1892–1898) Пенчо Славейков усилено посещава художествени изложби и театрални постановки, през немски език се запознава и с модерните скандинавски автори и литератури. Изучава творчеството на Хенрик Ибсен, за когото събира цяла микробиблиотека от монографии; на датския писател Йенс Петер Якобсен, оказвал несъмнено влияние върху западноевропейската импресионистична литература. Силно го привличат идеите на непризнатия приживе „пророк на модерната философия“ Сьорен Киркегор, които раздвижват духовете на най-авторитетните философски и естетически направления от Западна Европа до Америка. Пенчо Славейков, който цял живот се бори с тежкия си физически недъг, страда от безсъние и умора, от непризнание и постоянно безпаричие, намира в текстовете на Киркегор пълно потвърждение на вярата си, че само силният дух е в състояние да превъзмогне несполуките и физическите страдания, че той дори укрепва и се извисява чрез тях.
Пенчо Славейков като студент в Лайпциг (1892 – 1898 г.)
Най-голямата му страст е книгата, и то изящно оформената книга. Сприятелява се с лайпцигския книжар Херман Граф и чрез него изписва най-доброто от световната литература. Книгите му нарастват с часове. Още тогава си поръчва етикети „Библиотека Пенчо Славейков“, които и сега могат да се видят в богатата му лична библиотека, наброявала навремето над 6000 тома на девет езика. До нас са достигнали около 2000 заглавия, които се съхраняват в къщата музей „Петко и Пенчо Славейкови“ в София и свидетелстват за интереса му към многостранната и многоезична европейска литература и култура. Славейков особено високо цени творчеството на Фридрих Ницше и това е ясно видимо в библиотеката му, където присъства значително количество от книгите и събраните съчинения на немския философ и мислител, дори в превод на английски, френски и руски език.
По-късно, през 1904–1906 г., „под окото на Пенчо Славейков“ и под неговата редакция Мара Белчева прави първия цялостен превод на фундаменталния труд на Ницше „Тъй рече Заратустра“, който излиза в ефектна голямоформатна книга в пловдивското издателство „Христо Г. Данов“ (1915).
Пенчо Славейков, наричан от близките си приятели библиоман, има специално отношение към изкуството на книгата. Особено цени красиво оформената книга, но не толкова пъстрата външна корица (в която често прозира еснафският вкус на бюргера), а печатната страница с красивия немски готически шрифт. Привличат го изящно оформените „библиофилски издания“, отпечатани в ограничен тираж, на луксозна хартия и с оригинални илюстрации, предназначени главно за ценители и колекционери. Към тях той има особена слабост, такива екземпляри могат да се видят и днес в ценната му лична библиотека. Въпреки скромните си финансови възможности Славейков винаги успява да издаде поетичните си творби в малък, допълнително номериран тираж – в различен формат, с луксозно оформление, със златни букви и на благородна хартия. През 1906 г. в Тутракан е отпечатана втората му стихосбирка „Сън за щастие“, събрала 93 от прелестните му лирически миниатюри. Разочарован, че излиза като неугледна брошурна книжка, поетът има намерение да подготви и за нея луксозно библиофилско издание. За тази цел поръчва на Хараламби Тачев да направи оригинални илюстрации. Художникът създава серия от винетки и рисунки с туш и перо в стил сецесион, които днес бихме окачествили като образци на българската сецесионна графика. По различни причини Славейков така и не дочаква да види мечтаната библиофилска книга. Повече от 120 години след появата си на бял свят тя все още очаква своя издател…
От Лайпциг Пенчо Славейков редовно сътрудничи на сп. „Мисъл“ и „Българска мисъл“. Създава поемите: „Бойко“, „Ралица“, „Коледари“, баладата „Чумави“; кн. I от „Епически песни“, която излиза през 1896 г. В Германия написва първите глави от монументалния национален епос „Кървава песен“, както и много от лирическите миниатюри, по-късно влезли в поетичната му книга „Сън за щастие“.
„Разрешил съм земната си задача – ще напише по-късно Пенчо Славейков за престоя си в Лайпциг. – Събрал съм достатъчно злато на чужбина и мога да правя благодеяния у дома си…“
Дипломирал се по философия и литература, в началото на 1898 г. Славейков се завръща в България. Първоначално работи като учител в Софийската мъжка гимназия, а сетне е назначен за поддиректор и директор на Народната библиотека (1901–1911). Изключение прави периодът 1908–1909 г., когато е директор на Народния театър. През септември 1908 г. Славейков организира турне на трупата в Македония. В Битоля, Прилеп и други градове то се посреща от населението с небивал възторг и се превръща в незабравима културна манифестация.
Свързани тясно с творческо единомислие и човешко приятелство, в края на XIX век Пенчо Славейков, д-р Кръстьо Кръстев, Пейо Яворов и Петко Тодоров започват да издават и редактират сп. „Мисъл“, около което се ражда първата българска модерна литературна формация – знаменитият кръг „Мисъл“.
През годините на своето съществуване (1892–1907) сп. „Мисъл“ настъпателно ратува за чисто, неангажирано изкуство и нравствено усъвършенстване на личността; за извисяване на художествената същност на нашата литература, за съхраняване на нейната самобитност и в същото време – за приобщаването ѝ към високите образци на европейската литературна класика. Наред с литературните и преводните текстове списанието помества и смела художествена критика, която безкомпромисно раздава „литературни санкции“, воюва с графоманите и несъстоятелните преводачи, информира за актуалните тенденции в европейската философия, естетика и теория на изкуството. Със своята независима естетическа програма и с новаторските си идеи „Великата четворка“ трайно вписва делото си в литературната ни история.
Тук трябва да добавим и „извънсловесните“ литературно-организационни и обществени активности на Пенчо Славейков, с които той на практика осъществява своята неписана „културна програма“. Могъщото му духовно присъствие в културната идеология на времето се реализира преди всичко чрез ролята му на създател и безспорен водач на кръга „Мисъл“. А литературната си начетеност и „световната“ си културна ерудиция той отчетливо поставя в служба на младите български културни институции, към които пристъпва с „пълни джобове добри намерения“, за да помогне за изграждането им на европейско ниво. И като директор на Народния театър и Народната библиотека, и с целокупното си творчество Славейков цял живот ще се бори за висока национална литература и култура. Ще мечтае българите да преодолеят културната си закъснялост и ще воюва до последния си дъх срещу невежеството, парвенющината и духовния примитивизъм в тогавашното българско общество.
През март 1911 г., в качеството си на директор на Народната библиотека, Пенчо Славейков е командирован в чужбина, за да изучава библиотечното дело. През това време правителството е сменено и новият просветен министър Стефан Бобчев, който е във вражда с поета, веднага отзовава „загубения директор“. След като се завръща в София, Славейков е нападнат и подложен на ругатни от поръчкови журналисти и вестникари. Това допълнително се отразява на здравето му и той подава молба за тримесечен отпуск, за да се лекува. Молбата му е категорично отхвърлена и на 18 юли Пенчо Славейков получава съобщение, че с царски указ е уволнен от поста директор на Народната библиотека, а на негово място е поставен братът на С.С. Бобчев. Гаврата с поета продължава с назначението му за уредник на Училищния музей при Просветното министерство, разположен в една стаичка на четвъртия етаж, а дотам Славейков трудно би се изкачвал с болните си нозе…
Дълбоко засегнат от това поредно унижение, големият поет взема съдбоносното решение да напусне България, обзет от горчивото предчувствие, че повече няма да я види.
„За мен няма повече място в тази страна“, казва той, преди да се качи на влака, който го отвежда в Швейцария. На Цюрихската гара го посреща преданата му спътница Мара Белчева. Двамата се местят от град на град: скитат из Швейцария, разглеждат паметниците на изкуствата, кръстосват из старите гробища на Париж. Живеят трудно с оскъдната вдовишка пенсия на Мара Белчева, която впоследствие е принудена да продаде и красивата си семейна къща на ул. „Христо Белчев“. В края на ноември 1911 г. творческата двойка пристига в Италия и най-дълго се задържа в Рим, където Славейков трескаво работи, за да завърши „делото на своя живот“ – поемата „Кървава песен“.
Известният шведски поет, славист и българист д-р Алфред Йенсен вече е подготвил в ръкопис части от тази поема, преведена на родния му език. Оценява я като „поетически шедьовър“, а на 30 януари 1912 г. номинира „безспорно големия поет“ Пенчо Славейков за Нобелова награда за литература.
Здравето на Славейков вече е силно влошено. През май 1912 г. заминава с Мара Белчева от Флоренция за Енгандините, принуден да търси лек и душевно спокойствие в планината. Пристигат в красивото курортно селище Брунате, надвесено над езерото Комо, и вземат стая № 4 на първия етаж на тризвездния хотел „Белависта“. Няколко дни по-късно поетът е повален от апоплектичен удар и на 28 май 1912 г., по залез-слънце, издъхва в ръцете на Мара Белчева.
Ужасената Мара Белчева изпраща телеграма след телеграма до България, но властимащите оставят без последствие тъжната вест. Правителството в София не отдава никакъв знак на почит към един от най-забележителните българи на своето време…
Чуждата земя дава последен подслон на Пенчо Славейков, отишъл си от живота едва на 46 години. Погребват го в селското гробище на Брунате. На скромната церемония, отслужена от енорийския свещеник Джироламо Пелицони, присъства големият Пенчов приятел, адвокатът д-р Гуидо Киалво, лекарите д-р Клаудио Фереро и д-р Карло Барацони, съдържателят на хотел „Белависта“ Андреа Лучини и неколцина местни жители, които поемат задължението да се грижат за гроба на именития чужденец. От хората, които изпращат Пенчо Славейков в последния му път, само четирима са българи: безутешната Мара Белчева, проф. Боян Пенев, спешно пристигнал от Мюнхен, оперната певица Олга Ангелова, снаха на Мара Белчева, омъжена за брат ѝ полк. Кръстьо Ангелов, и по-големият брат на Пенчо – Рачо Славейков.
Последните редове, които поетът е написал с трепереща ръка в епилога на „Кървава песен“, носят цялото му огорчение и мъка по напуснатия роден край:
Да се заскитам пак в чужбина и в оскуди,
от моя роден край разбойник ме прокуди
на друг разбойник стар с подписания указ…
Поради преждевременната и неочаквана смърт на Пенчо Славейков предложението да бъде удостоен с Нобелова награда не е разгледано от Нобеловия комитет, тъй като тя се присъжда само на живи творци.
Остава големият преводачески подвиг на д-р Йенсен, който през същата година издава две малки книги с преводи на Славейков – стихосбирката „Коледари“ и специална селекция от философската му лирика „Съдби и поети“ (Skaldeöden.Göteborg, 1912). Една година след смъртта на поета на шведски език излиза и стихотворният епос „Кървава песен“ (Sangen om Blodet. Stockholm, 1913). През 1921 г. по време на правителството на Александър Стамболийски, в което министър на просвещението е Стоян Омарчевски, тленните останки на Пенчо Славейков се завръщат в България.
На 22 юни 1921 г., подир пладне, проф. Боян Пенев изрича тежки думи пред закъснелия гроб на поета на родна земя: „Едни го отричаха злобно, други го обсипваха с клевети и хули, всеки миг тровеха живота му…За неговата смърт са виновни ония, които вгорчиха живота му; заставиха го завинаги да напусне отечеството си и да крее по чужди страни…“
* * *
Ако се върнем мислено назад и се опитаме „да надникнем“ във времето преди повече от век, може би ще почувстваме житейската и художествената атмосфера на байганьовска България. Ще бъдем изненадани от стореното „на ползу роду“ от духовните ни избраници, които в страдание и самота, въпреки несретния си живот, въпреки примитивната масова култура, устойчиво следват своята духовна мисия. Свободни в творчеството си, освободени от каквито и да било провинциални комплекси, те с могъща воля изграждат творческото си дело и създават класически ценности, които влизат в равноправен диалог с високите достижения на модерната европейска художествена култура.
Кандидатът за Нобелова награда Пенчо Славейков, може би най-културният сред българите от своето време, е осъден да живее в „първобитно общество с малолетна интелигенция“, ограден от низката неприязън на малокултурието, умствената леност, нравствената тъпота. Те са постоянно в акция и правят всичко възможно да вгорчат живота и да обругаят и след смъртта големия Пенчо Славейков, чийто висок духовен ръст не се вмества в атмосферата на душните ни балкански нрави.
Една от най-ерудираните и оригинални личности в нашата литературна и културна история през целия си живот ратува да освободи духа на своя сънародник, „да влее в съзнанието му човещина“ и да го „европеизира“ чрез контакта със световните художествени достижения. И с цялата сила на своята горда индивидуалност се бори за осъществяването на един чисто български културен идеал…
С тези „завоевателни“ културни задачи сложната личност на Пенчо Славейков стои самотно на фона на общобългарския литературен пейзаж. Някои съвременници говорят, че бил саможив, рязък и своенравен, понякога – дори груб и циничен… Наистина е бил такъв към някои люде, с които не е чувствал духовно родство. Достъпен и демократичен в реалния живот, Пенчо Славейков намира истинското си духовно убежище единствено в Храма на изкуството, където свещенодействат само шепа избрани хора на Духа. Такива са неколцината му приятели около литературния кръг „Мисъл“, в който той е централна фигура и безспорен културен идеолог.
Създал своя оригинална философска и художествена система, поетът е учудващо модерен и в личностното си поведение. Висок духовен смисъл има и връзката му с красивата и образована поетеса Мара Белчева, с която, невенчан в църква, живее в пълна хармония до края на дните си. Уникалното им културно партньорство, наречено от поетесата дружба на мисълта, стимулира и двамата за творчество. От техния „духовен брак“, влязъл в литературната ни история, се раждат най-свидните рожби на Славейковия дух…
Сред сродните духом Пенчо Славейков е естествен и достъпен, блика от хумор и словесни импровизации, служи им за „жива справочна енциклопедия на цялата световна литература и култура“. Който е слушал живата Славейкова реч, оставал задълго под впечатлението на необикновената му вътрешна сила, на могъщата му духовна енергия. Макар да бил скован от недъг – с труден вървеж и затруднен изговор, когато рецитирал стихове или произнасял някоя от забележителните си речи, приковавал вниманието с цветистия си език, с обширните си познания, с приятния си тембър.
Но гласът и творчеството на живия Славейков не са ясно дочути от неговите съвременници. Тези, които „свирят Деветата симфония от Бетовен на тамбура“, не приемат гордото му отшелничество. На културтрегерите, тълпящи се „около казана на всяка власт“, не им допадат философията и естетиката му, според които творецът трябва да служи на „висши културни цели, а не на програмния катехизис на която и да било партия“. Самотният му нощен глас не достига и до обикновените хора, които си лягат рано, уморени от грижите на деня…
Самият Пенчо Славейков е бил с ясното съзнание,че „ще се роди за висшата действителност на своя живот“ след края на физическото си време.
„Когато ме загубите, само тогава ще ме намерите“, казва Иво Доля, най-близкият поетичен двойник на Славейков от „Острова на блажените“. Затова закодира своите съкровени философски и поетични послания в творчеството си, убеден, че ще достигнат до бъдните поколения и ще бъдат осмислени от тях: „Душата на съвременния човек е в развалини, по-печални от развалините на Търновската Трапезица … Времето, що преживяваме ний, е време на изрода, на погребани стари идеали и на предчувствия нови, току-що зародени. В предчувствие на новото поетите вървят пред редиците на обикновените смъртни. Това е тяхната мъка и висше щастие… Аз съм непоправим оптимист и твърдо вярвам, че ако и ний посветим себе си и своята съвест на работа в настоящето – за българите са възможни добри дни…“.
Смъртта на Пенчо Славейков отеква болезнено сред културния елит на България. Едва когато грамадното му кресло в тронната зала на българската литература остава празно, голямата загуба е осъзната дори от онези, които приживе са били измежду отрицателите му. „Няма по-голям срам от туй – провиква се Симеон Радев – народът да роди един голям поет – и тоя голям поет държавата да го убие … Чували сме някои хора да казват: „Но какво им дължи държавата на тия литератори?“. Дължи им красотата на българската реч, дължи им духовните ценности, които те създават, дължи им вълненията, които те будят в народната душа, дължи им мечтите на своите синове, дължи им гордостта да се нарича културна.
Това малко ли е?“
„За Славейковото идейно море още не се е родил смел водолаз.“ Така пише поетесата Мара Белчева през 1936 г., година преди да напусне този свят. В края на живота си духовната спътница на Пенчо Славейков ясно осъзнава, че и „най-дълбокомислените му работи, пълни с жива мъдрост“ остават дотогава съвсем чужди на масата читатели, както и на учените специалисти, които ги знаят само по заглавия.
Струва ни се, че тъжната констатация на Мара Белчева е в сила и днес. В превратностите на българския безкраен преход, с разколебаната ни ценностна система все още остава актуален въпросът дали културният подвиг на Пенчо Славейков вълнува днес съвременното общество. Дали драматичната му цивилизационна битка отеква в съзнанието на масовия българин, който, потънал все повече в материалното и във всекидневната си грижа за оцеляване, като че ли оставя на заден план нещо не по-малко важно – грижата да „подхрани“ и укрепи духовното си битие, да извиси поизтънялото си национално самочувствие…
Малцина са онези наши сънародници, които търсят и успяват да разчетат скритите и явни послания на Пенчо Славейков, закодирани в неговото творчество. Тези, които ги открият, може би ще спрат за миг делничния си бяг, ще помъдруват над вечните въпроси на човешкото битие и вероятно ще прозрат в големия културен подвиг на Пенчо Славейков, който успява естетически да превъзмогне грозотата на своето съвремие.
Знайно е, че хората, които познават и съпреживяват общото ни минало и разбират неговите незрими послания, гледат по-спокойно и по-философски на своето настояще, по-уверени са в бъдещето си.
Днес, когато след дългогодишни процедури по нейната интеграция България официално е пълноправен партньор на страните от Европейския съюз, ние трябва да уточним: това не се отнася до българската литература и култура. Те отдавна са в Европа. Повече от едно столетие нашата литература е свързана с европейските мисловни и художествени процеси. Значимите имена на националната ни култура и класическите ценности, създадени от тях, отдавна принадлежат на европейската духовна общност. Защото висшата реалност на изкуството изгражда онези незрими духовни мостове, които свързват народите много преди политиците да вземат своите отговорни решения.
