Изкуство в кавички, или мода в галерията: културният дебат, който България тепърва започва
Стела Стоянова
Никое друго изкуство не е принудено постоянно да доказва, че е изкуство така, както модата. Архитектурата служи на ежедневието, киното е индустрия за милиарди, фотографията отдавна е част от рекламата и медиите, но никой не поставя под въпрос мястото им в художествения свят. Само към модата продължава да съществува особено подозрение. Сякаш близостта ѝ до тялото, пазара и потреблението автоматично я лишава от по-дълбок смисъл.
Именно затова въпросът дали модата е изкуство никога не е бил само естетически. Това е въпросът кои форми на творчество обществото е готово да признае за достойни и кои продължава да възприема единствено като посредствени. Ултиматум към самата мода да избере дали да бъде търговски продукт или художествено произведение.
В защита и в ущърб на дрехата
Тазгодишната тема на едно от най-мащабните модни събития „Мет Гала“ отново изведе този спор на преден план. „Модата е изкуство.“ Колкото и директно и категорично да звучи това послание на организаторите от Института по костюмите на нюйоркския музей „Метрополитън“, именно то, точно в този контекст, напомни за основните противоречия. Това, че Грейси Ейбрамс и Хънтър Шафър са избрали Климт за вдъхновение на визиите си за червения килим привидно доближава мода и изкуство. Но и неволно затвърждава всички предубеждения, които ѝ пречат да стъпи наравно с него.
Самата „Мет Гала“, често наричана „Оскарите на модата“, се организира чрез спонсорство на корпоративни гиганти като Джеф Безос. Подкрепата от такива личности неизбежно лъха на капитализъм и изтъква, че модата е преди всичко бизнес. Факт, че тя е подвластна на пазара, сезонността, потреблението и на зададени теми по бляскави събития, които така ѝ пречат да се нареди до изкуството, възприемано като пространство на автономна творческа свобода.
Другият голям упрек към модата е нейната връзка с физическото тяло и материалността му. Иронично или не, тазгодишната изложба в „Метрополитън“, предхождаща „Мет Гала“, е на тема “costume art”. Нейният фокус върху дрехите, човешката фигура и тяхната връзка през годините сякаш нарочно изкарва на преден план същите аспекти, които модата се опитва да скрие. Самите организатори споделят: „Целта е да се разкрие не само неразделната връзка между дрехата и плътта, но и сложното взаимодействие между художествените представи за тялото и модата като негова въплътена форма.“
Въпреки усилията и нестандартния подход, „Мет Гала“ не решава стария въпрос дали дрехата може да бъде разглеждана като художествен обект, или неизбежно остава просто продукт. Напротив, събитието успява да визуализира това напрежение под формата на Мадона, чийто костюм е препратка към „Изкушението на свети Антоний“.
Българската история на един пропуснат разговор
В България тази тема е в зародиш. Докато редица музеи по света отдавна използват модата като инструмент за културна и социална интерпретация, у нас тя продължава да бъде възприемана предимно като индустрия. А подобен разговор изисква първо да излезем от клишето. Липсват устойчиви модни музейни колекции, специализирана критика и институции, които последователно да разглеждат модния дизайн като част от съвременното изкуство. Общественият интерес най-често се изчерпва с конкурси и жълти истории за знаменитости, докато разговорът за идеите, които дрехата носи, почти отсъства или остава на повърхността.
Това обаче не означава, че подобна традиция никога не е съществувала. Още след Освобождението модата се превръща в един от най-видимите символи на европейската ориентация на младата държава. Русе, наричан „малката Виена“, се утвърждава като първия моден център, а европейските шивачи и първите шевни машини променят не само начина на обличане, но и представата за модерност. Още през 1879 г. Елка Пеева, известна с приноса си за въвеждането на ревюто като сценичен жанр в България, организира именно такова събитие, съчетано с изложба на живопис. Доказателство, че още тогава дрехата търси диалог с изкуството.
Тази връзка постепенно отслабва през втората половина на XX век. По време на социализма в България модата губи свободата си на изразяване и се превръща в инструмент за идеологическа обработка. Индивидуалността става обект на преследване. На този фон се появява Центърът за нови стоки и мода (ЦНСМ), създаден през 1960 г. по френски образец. Противоречиво за времената е, че първоначално творците в центъра са се наричали „художници“, а едва по-късно терминът се променя на „дизайнери“. Това определение подсказва, че проектирането на дрехи за кратко се възприема като художествен процес, преди постепенно да бъде погълнато от индустриалния дизайн.
След 1989 г. зависимостта от идеологията е заменена от зависимостта от пазара. Българската модна индустрия оцелява, но предимно като производител за чужди марки. Между 80 и 90 процента от производството работи на ишлеме, а творческата енергия все по-често обслужва чужди концепции. Същевременно, хаотичното навлизане на западни стоки, съчетано с десетилетния дефицит, издига култ към логото като символ на социален статус. Постепенно се утвърждава култура, в която стойността на дрехата се измерва чрез марката и продажбите.
Днес тази инерция се проявява в изобилието от „модни седмици“ и дефилета, които маскират липсата на концепция с блясък. Сцената принадлежи на абитуриентските и булчинските рокли, а онлайн пазарът е залят с щамповани тениски с посредствени послания. Тази обстановка е по-близо до понятието “бърза мода“, което може да се определи единствено като злоупотреба с функцията. Масовото производство и печалбата унищожават креативния потенциал на дрехата навсякъде по света, но особено осезаемо у нас. Приемайки изцяло логиката на индустрията, българската мода често отритва шанса си да бъде наричана изкуство, превръщайки се в стока, която изгаря бързо в цикъла на потреблението. На този фон малцина успяват да запазят концептуалния подход, напомняйки, че дрехата е носител на културна идентичност и памет.
Как „5+5“ и „DIS-PROPORTIONAL“ вкараха модата в музея
Тъкмо през тази перспектива могат да бъдат разгледани две от по-нестандартните модни изложби на последната година – „5+5/art+fashion“ в САМСИ и „DIS-PROPORTIONAL“ в галерия „УниАрт“. Макар да следват различни концепции, и двете поставят под въпрос традиционното разделение между моден дизайн и съвременно изкуство. Вместо да показват дрехата на подиум като завършен продукт, те я представят като художествен жест, способен да води диалог с живописта, архитектурата, фотографията и самото пространство на галерията.
„5+5/art+fashion“ в Софийския арсенал, музея за съвременно изкуство, е кураторски проект на д-р Надежда Джакова и Нели Митева, който поставя петима визуални артисти и петима модни дизайнери в директен диалог. Самата структура на изложбата е критика към разделението между „изящно“ и „приложно“ изкуство. Вместо художникът да създава образ, а дизайнерът да го привежда върху дреха, двете практики се преплитат. Целта не е дрехата да бъде подредена до картината, а да се роди нещо като трети език.
Най-силна е колаборацията между Александра Георгиева и Александър Гергинов: якето им, огромно, жълто, изработено с тъфтинг техника, в което зрителят буквално може да влезе, спира да бъде облекло и се превръща в скулптурен обект със собствена пластична логика. Камен Старчев и Георги Флоров работят в обратна посока, като транспонират графики, вдъхновени от тъмния романтизъм на Едгар Алан По, върху синьо-черни силуети. Миряна Тодорова и Мая Каранешева пък не се страхуват от празнините и изследват как абстрактната живопис може да пробие дрехата чрез изрязани форми. Ангелика Радева и Нели Митева търсят обем и оптическа илюзия, а Надежда Кутева и Диляна Иванова връщат разговора към фолклора, съпоставяйки грифони и носии в контекста на трансхуманизма.
Изложбата обаче не убягва от собствения си парадокс. В някои двойки, като тази на Тодорова и Каранешева, живописта остава център, около който дрехата гравитира. Йерархията между двете пропада и видимо възпроизвежда стария модел: изкуството ражда идеята, модата я облича. Дори тогава обаче самото усилие да се докаже равнопоставеност е знак, че тя все още не се приема за даденост, а трябва да бъде спечелена изложба по изложба. Именно затова стойността на „5+5“ не е в готовите отговори, а в самото съпоставяне. Българска мода, изложена не като продукт за продан, а като лаборатория за идеи и то в национален музей.
Ако „5+5“ размива границите между модата и визуалното изкуство, „DIS-PROPORTIONAL“ в галерия „УниАрт“ поставя същата зависимост с архитектурата. Обемът, пропорцията и конструкцията се превръщат в основни художествени средства, а тялото престава да бъде ограничение. Вместо да подчертават силуета, младите дизайнери от Нов български университет го деформират, уголемяват, фрагментират, играят с него, докато не получат своеобразен архитектурен експеримент.
Вдъхновени от Баухаус, брутализма и радикалните силуети на Balenciaga, авторите изграждат форми, които нито прикриват, нито украсяват човека – дрехата вече не обслужва единствено движението на тялото, а започва да моделира пространството около него. Обемът се превръща в основно художествено средство, а пропорцията в инструмент за критика към представите за красота, функционалност и нормалност. Границите между функция и форма, между носимото и неносимото, между дизайн и скулптура изчезват. Остава само процесът.
Изложбата не показва само завършени модели, а проследява тяхното създаване от първоначалната идея и конструкцията на кройката до финалната фотографска интерпретация през магичния обектив на Златимир Араклиев и стайлинга на Иван Цуцуманов.
Тук българската сцена започва разговор, който светът води от десетилетия. Не с гръмки декларации, че модата е изкуство, а с изложби, които позволяват тя да бъде преживяна, анализирана и оспорвана като всяко друго произведение.
Доказателства за изкуство
Общото между тези изложби е техният отказ да приемат модата като нисша форма на творчество. Те извеждат дизайна извън комерсиалната презентация и го поставят в контекста на музея и галерията, където дрехата функционира като автономна художествена практика. „5+5“ и „DIS-PROPORTIONAL“ са доказателство, че на българската сцена съществува алтернатива на посредствеността – мода, която е концептуална, рискова и дълбоко свързана с визуалните изкуства.
Дори когато в „5+5“ старата йерархия между живопис и мода се промъкне обратно, самият факт, че тя става видима и подлежи на критика, е различен от мълчаливото ѝ приемане на червения килим. Именно в тази разлика е и отговорът на въпроса, който „Мет Гала“ повдига всяка година, без да го решава. Нюйоркското събитие може да облече темата „изкуство“ във визии, вдъхновени от Климт, и да я подкрепи с бюджета на корпоративни спонсори, но остава заклещено в собствената си логика. Модата там доказва художествеността си пред публика, която плаща билет, за да я гледа като зрелище.
САМСИ и „УниАрт“ обръщат това уравнение. Дрехата вече не се легитимира чрез блясък, а чрез идеята, с която е построена и чрез готовността си да бъде разглобена, критикувана и поставена под въпрос като всяко друго произведение.
Стела Стоянова е журналист в българската редакция на Deutsche Welle, където пише за това, което я вълнува от заобикалящия свят. С текста „Изкуство в кавички или мода в галерията“ тя участва в тазгодишния конкурс по художествена критика, организиаран от Гьоте-институт България и Културния център на СУ.
