Последната книга на философката Ребека Нюбъргър Голдстийн търси целта на добре изживения живот отвъд щастието
от Джон Кег
Обикновено от философите се очаква да демонстрират мъдрост и спокойствие, когато са изправени пред екзистенциални въпроси. Просто аз не съм такъв философ. В продължение на трийсет години бягах от тези мисли, като маниакално тичах и плувах, и се преструвах, че нямам никакви физически ограничения. Някои бягства обаче неизбежно се провалят: на четиресет претърпях сърдечен арест след свръхинтензивна тренировка на бягаща пътека. Чисто физическото изражение на събитието – спрялото сърце, отпадналото тяло, тежкото възстановяване – изкараха наяве един скрит до този момент въпрос: Има ли смисъл животът ми? Или, с други думи, как да оправдая съществуването си? Тази дилема ни измъчва в моменти на криза и ни пошепва, когато останем насаме с мислите си.Новата книга на Ребека Нюбъргър Голдстийн The Mattering Instinct („Инстинктът за значимост“) ми помогна да разбера това чувство, да го видя не като личен каприз или философска абстракция, а като фундаментален аспект на човешката природа.
Ние сме „материални същества, които копнеят за значимост“[1], заявява Голдстийн. Тази фраза улавя основния парадокс на човешката ситуация: ние сме физически същества, подвластни на безразличните природни закони, но въпреки това сме обсебени от собствената си значимост. По думите на авторката това е „книга за липсваща част от пъзела на нашето разбиране за самите себе си, един за друг и за тревожното ни съвремие“. Голдстийн – философка и романистка, прочута с умението си да скъсява разстоянието между естествените и хуманитарните науки – се нагърбва с амбициозна задача. Тя прави опит да проследи произхода на това дълбоко вкоренено желание и да даде ново определение на благоденствието. И достига до изненадващо заключение: щастието невинаги е постижимо или дори желано, но всеки може да живее добре, ако насочи усилията си към въвеждане на ред в природния хаос.
Анализът на Голдстийн се обляга на един неочакван принцип: втория закон на термодинамиката. Това е принципът на ентропията – безжалостната тенденция на всяка затворена система да преминава от ред към безредие. Тъкмо заради ентропията къщите рухват, взаимоотношенията се разпадат и телата остаряват. В тези рамки животът би могъл да се разглежда като временен акт на неподчинение. Всеки жив организъм, пише Голдщайн, е сложен, енергийно задвижван проект, ангажиран с „непрестанна борба срещу ентропията“.
Като използва „картата на значимостта“ – класификация, която разработва в своя роман от 1983 година The Mind – Body Problem („Психофизическият проблем“) – Голдстийн обяснява, че тази борба се проявява по различни начини при различните типове хора. Тези типове включват „амбициозния герой“, който вярва, че смисълът на съществуването се крие в следващата отлична оценка; „трансцендера“ (Виж бележката на Радостин Желев. – Б. пр.), който търси реализация във връзката си с божественото; „състезателя“, който е мотивиран от победата си над другите; и „общителния човек“, който се чувства значим, когато е значим за околните. Аз самият – за добро или понякога по-скоро за лошо – съм амбициозен герой, което може би обяснява защо едва не се погубих на бягащата пътека.
Всички се противопоставяме на ентропията по свой собствен начин, но винаги действаме, водени от примитивен биологичен императив, който Голдстийн нарича лична значимост. Всеки организъм е метаболично програмиран да приоритизира собственото си оцеляване. „Биологичният отговор на водещия физичен закон“, пише тя, „прави личната значимост по-силна от всеки инстинкт, превръщайки я по-скоро в организационен принцип, върху който почиват всички инстинкти.“ Ако гените ни можеха да говорят, „те щяха да бъдат нашите най-големи поддръжници“, предполага тя. Щяха „непрестанно и настойчиво да ни уверяват колко сме специални.“ Този универсален импулс е суровият материал на нашата история, казва Голдстийн, но той не е готовият продукт. Началото на чисто човешката драма се поставя тогава, когато хората започнат да разсъждават върху този инстинкт.
Това е основната повратна точка в книгата. Според Голдстийн преходът от обикновено живо същество към човек се осъществява чрез акта на саморефлексия, който ни превръща в онова, което тя нарича Homo iustificans – същество, което се нуждае от причина. Способността на хората „да се погледнат отстрани“, както пише философът Томас Нейгъл, разкрива острия дисонанс между биологичния ни импулс да оцелеем и факта, че всеки живот така или иначе приключва със смърт. Това разбиране според Голдщайн поражда „най-главния от всички въпроси, свързани със значимостта: имам ли значение самият аз?“. Биологичното чувство за ценност вече не е достатъчно. Вместо това, както пише тя, „ние имаме нужда да се уверим, че личната ни значимост е основателна. […] Да покажем, че причината, поради която субективно смятаме, че сме значими, е, че обективно наистина сме значими.“ Тъкмо това желание Голдстийн дефинира като „инстинкт за значимост“.
Тук тя прави едно ключово философско твърдение: присъщото ни човешко достойнство не произхожда от някаква неизменна същност, каквито са душата и божественият образ, а именно от тази борба. Като се връща към историята за Едемската градина – свят без ентропия – тя заявява, че изгонването от Рая не е било падение, а встъпване в човешката природа, моментът, в който сме се преобразили в „същества, търсещи смисъл“. Голдщайн не е първият философ, който заявява, че сме водени от стремеж да оправдаем съществуването си, но тя разглежда този стремеж като основен инстинкт, дори когато опитите ни са неумели и ни отклоняват от правия път.
Като установява инстинкта за значимост като водещ за човека, Голдстийн преосмисля целта на добре изживения живот. Тя моли читателите си да забравят модерната обсесия по щастието, която категоризира като преходна емоция, като „отделяне на невротрансмитери“ и нищо повече. Истинската цел, заявява Голдщайн, е далеч по-богатата класическа концепция за евдемонията – дълбокото, рефлективно чувство, че човек живее добре живота си. За да подчертае позицията си, тя цитира Аристотел: Евдемонията „не е в развлечението. Наистина, неуместно е цел да бъде развлечението, сиреч цял живот да се трудиш и търпиш несгоди, за да се развличаш“[2]. Благополучието се основава на чувството, че животът ни е важен както за нас, така и за другите.
Важно е да се отбележи, че това благоденствие не само може да бъде, но и често бива съпроводено от голямо страдание. За да илюстрира думите си, Голдстийн се обръща към личности като Лудвиг Витгенщайн, който страда от непрестанни душевни мъки, ала въпреки това на смъртния си одър възкликва: „Кажете им, че животът ми беше прекрасен“. Той не говори за щастие, твърди Голдстийн, а за евдемония. Въпреки несгодите Витгенщайн е безкрайно отдаден на един проект за значимост: той разработва вероятно най-обстойната философска система на XX век, чиято цел е да разбере границите на езика и съзнанието. Това героично начинание, което му носи немалко скръб, осмисля и изпълва живота му.
Голдстийн разглежда и американския философ Уилям Джеймс, който преживява екзистенциална криза в младостта си. Под предлог, че цитира думите на свой кореспондент, Джеймс описва мига, в който рухва психически: „Тогава внезапно, без предупреждение, сякаш от тъмнината върху мен връхлетя ужасен страх от моето собствено съществуване – пише той. – Сякаш нещо, което досега е било здраво в гърдите ми, се разпадна и аз се превърнах в маса от трептящ страх“[3]. Той се възстановява от това неразположение, когато избира да повярва в собствената си „индивидуална реалност и творческа сила“ – и в резултат допринася много за развитието на емпиричната психология и американския прагматизъм и за преобразуването на теологията през XX век. И двамата мъже надвиват много трудности в името на проекти, които не самоправят живота им поносим, а му придават и смисъл.
Разбира се, не всички проекти за значимост са добре замислени от самото си начало, както доказва Голдстийн с историята на бившия привърженик на расистката теория за превъзходството на бялата раса Франк Минк. Според книгата му Autobiography of a Recovering Skinhead („Автобиографията на един бивш скинар“) след тежък емоционален и физически тормоз в детството, който напълно смазва самочувствието му, Минк решава, че никога повече няма да бъде жертва. Воден от изкривено чувство за принадлежност и предопределеност, той се присъединява към неонацисткото движение скинхедс и започва да вярва, че е „воин“ и че „нищо друго не е от значение“, освен това да си бял. Така дълбоката му неувереност се превръща в унищожителна сила. След време обаче, докато лежи в затвора, Минк се сприятелява с няколко чернокожи затворници, а когато излиза на свобода, един работодател евреин му демонстрира безусловно уважение и му помага да замени омразата си с конструктивно самоуважение. Преобразен от тези преживявания, Минк в крайна сметка насочва нуждата си да бъде значим в един героичен проект: посвещава живота си на борбата срещу екстремизма.
Ако инстинктът за значимост произхожда от противодействието на живота срещу ентропията, то тогава същият този принцип може да ни послужи като мерило за онова, което Голдстийн нарича „реална значимост“. Благополучният, добродетелен живот, заявява тя, е антиентропичен: той подпомага „разпространението на благоденствието, знанието, любовта, радостта, мира, добротата, щедростта и красотата“. Погрешно изживеният живот е този, който увеличава ентропията, като подпомага хаоса, жестокостта и унищожението. „Въздействието на хората върху ентропията – заявява просто тя – според мен е най-добрият и изчерпателен критерий, по който може да се оцени животът им.“
Най-въздействащото въплъщение на тази визия откриваме в последния портрет в книгата: този на Лоу Сяоин, бедна китайска жена, която до смъртта си през 2012 година преживява, като събира отпадъци от кофите. През 88-годишния си живот тя намира и отглежда повече от трийсет момиченца, оставени да умрат в контейнерите или край пътя. „Щом имаше сили да събира боклук, нима би се поколебала да рециклира нещо толкова важно, каквото е човешкият живот?“, спомня си осиновената й дъщеря Дзюдзю. Животът на Лоу Сяоин е съпътстван от непрестанни трудности, но Дзюдзю я описва като щастлива и водена от дълбоко антиентропична цел. Тя създава живот, връзки и любов там, където обществото е оставило само отпадъци и разруха.
The Mattering Instinct е доказателство, че откриваме смисъл тогава, когато, както пише поетът Руми, допуснем „красотата на онова, което обичаме, да бъде онова, което правим“[4]. В един свят, разкъсван от противоречиви мнения за това кое е важно, Голдстийн предлага визия, която е едновременно убедителна и човечна, и ни напомня, че тъкмо старанията ни да оправдаем съществуването си са онова, което му придава смисъл.
–
ДЖОН КЕГ е професор по философия в Масачузетския университет в Лоуел, съосновател на Rebind.ai и автор на Hiking With Nietzsche: On Becoming Who You Are („Излет с Ницше: Да се превърнеш в себе си“).
Превод от английски: МАЯ НЕНЧЕВА
Източник: сп. „Атлантик“, 8 януари 2026 г.
БЕЛЕЖКИ
[1] Всички цитати от въведението на The Mattering Instinct са по: Колко е важно да си значим. Превод Радостин Желев. За този цитат вж бележката на Радостин Желев. – Б. пр.
[2] Аристотел. Съчинения. Том IV.1 Етически съчинения. Превод Цочо Бояджиев. София: Захарий Стоянов, 2022. – Б. пр.
[3] Уилям Джеймс. Разновидностите на религиозния опит. Превод Георги Христов. София: София – С. А., 2003. – Б. пр.
[4] Руми. Днес като всеки друг ден… – В: Изкуството на вътрешния мир. Превод Станимир Йотов. София: Пергамент Прес, 2022. – Б. пр.
