Богове, хора, епохи
Изложбата „Забравените божества“ в Националния археологически институт с музей при БАН проследява религиозните вярвания по българските земи от неолита до края на Античността. Ще бъде отворена до 17 януари 2027 г.
Виолета Цветкова
Неделя, краят на август. Обикновен почивен летен предобед в почти обезлюдена София, но в Националния археологически институт с музей (НАИМ) при БАН е по-различно. Оживлението едва ли е само заради деня със свободен вход. Напротив, мълвата за новооткритата изложба „Забравените божества“ е магнит за ценителите на историческото ни наследство, а и възможност за интересно преживяване в музейната прохлада. Срещам млади двойки, семейства, майка със 7-8-годишно дете, туристи; звучи българска, италианска, английска, немска реч…
Още преди да прекрача прага на залата за временни експозиции на втория етаж, погледът ми е привлeчен от почти двуметров постер на бронзова богиня Виктория от II – III век (Карнобат, Бургаско), а после идват и следващите изненади. Усещам нещо необичайно. Дочувам странен тътен, като преди буря. Възможно ли е, все пак току-що оставих яркото слънце пред входа на музея?! Почудата си отива миг по-късно, когато вдигам очи към тавана на залата. На голям екран гръмовержецът Зевс хвърля своите мълнии, облаци се скупчват и разбягват, за да се появят още изображения на божества, които след това откривам и в експозицията.
На почетно място, точно в центъра на залата, върху специален осветен постамент, е експонат, който винаги ме е изумявал – безценният керамичен антропоморфен съд-фигура с рисувана бяла украса, разкрит при разкопки край кюстендилското село Мурсалево. Датиран е към ранния неолит, VI хил. пр. Хр., тоест преди около 8000 години нечии човешки ръце са изваяли представата на тогавашните хора за тяхната закрилница, Великата богиня майка. Разположението на артефакта мислено съчетава експозиционните пана и витрини от лявата част на залата, разказващи за праисторическите вярвания, за даровете към боговете и за религиозните традиции на ранните траки, с последвалите експонати вдясно, акцентиращи върху човешкия облик на божествата и проследяващи елинското и римското влияние в религиозните култове чак до края на Античността.
Удивително е да усетиш как, използвайки цяла палитра от материали – глина, керамика, камък и кост, бронз, сребро и злато, мрамор и полускъпоценни камъни – предците ни от всички епохи, с различна степен на фантазия, умения и боравене с инструменти, разказват живота си чрез своите вярвания, през любопитството си към необяснимото и опитите да осмислят произхода на света. Дали са схематичните, някак наивни в съвременните ни очи халколитни човешки и животински фигурки, съдове и накити от V хил. пр. Хр. от Деветашката пещера, от селищната могила в Караново и от местността Езерото край Садовец, Плевенско; дали е бронзовата фигура на еленче от Ранната желязна епоха (VII – VI в. пр. Хр.), или са миниатюрните статуетки на воини, принасяни като дарове към боговете в Късната желязна епоха (V в. пр. Хр.); дали е сцена от култа към Дионис върху аполонийска червенофигурна керамика от IV в. пр. Хр., или е бронзова статуетка на Зевс от I в. пр. Хр. (Прибой, Пернишко), или са дори бронзовите пластики от II – III век на Марс (Преселка, Шуменско) и на Ерос (Арчар, Видинско) – те винаги са свидетелство за изконните вярвания на древните обитатели по цялата територия на съвременна България. И ако в праисторията Великата богиня майка е тачената покровителка на живота, на смъртта, на цикличността в природата и плодородието, то при траките наблюдаваме изключително развитие – от ранната им, донякъде неясна религиозност, през култа към Тракийския конник, Дионис, Сабазий и божество, асоциирано с Артемида, до местната изящна интерпретация на основните богове от олимпийския пантеон. Именно затова археологическото ни наследство е и богато, и многопластово.
А защо боговете са „забравени“? Изложбата в НАИМ дава отговор и на този въпрос – времената се менят, с всеки нов етап старите божества остават в миналото, идва преклонението пред следващите, на които също предстои да споделят съдбата им при поредната промяна в хода на човешкото развитие. Остават обаче следите от тях върху артефакти, които разказват на съвременните хора за пътя на вярванията през период от близо 6000 години до утвърждаването на християнството като официална религия в Римската империя, съответно и в днешните български земи.
Временната експозиция „Забравените божества“ е създадена по идея на кураторите гл. ас. д-р Калоян Праматаров и Чавдар Чомаков, представена е и в съпътстващото я едноименно издание на НАИМ (съставители Христо Попов, Калоян Праматаров). Пред посетителите в музея са 213 артефакта от ранния неолит (ок. 6200 г. пр. Хр.) до втората половина на IV в. сл. Хр. и залеза на античните религиозни вярвания. Всички експонати са от фондовете на НАИМ („Праистория“, „Античност“, „Нумизматика“ и „Каменни паметници“), много от тях не са показвани досега, а има и дори непознати за специалисти. Постъпвали са в музея по различни начини – някои още в края на XIX век, когато в следосвобожденския си порив патриотично настроени хора (учители, краеведи и т.н.) издирват, събират и предават предмети с историческа стойност на основания през 1878/79 музеен отдел към Публичната библиотека (по-късно Народен музей, а днес НАИМ). За съжаление, те са с неизвестен научен контекст, но носят важна информация, пасваща на темата на настоящата изложба. Друга група експонати постъпват в музея през т.нар. романтичен период на българската археология (до 40-те години на ХХ век) като находки от археологически проучвания, проведени от първопроходци като Вацлав Добруски, Рафаил Попов, Богдан Филов и др. Музейните фондове се попълват и от съвременни разкопки, откупки, дарения, както и с иззети от органите на реда предмети, станали обект на иманярска дейност.
Някои от артефактите имат и прелюбопитна съдба. Например златната диадема от IV-III в. пр. Хр. с изобразени митични персонажи е открита през 1917 г. от войник от Десети пехотен родопски полк в района на днешното село Месимврия, Северна Гърция (в близост е античният град Зоне). Предадена е на Богдан Филов, който тогава е директор на Народния музей и през войните между 1912 и 1918 г. предприема научни пътувания в Източна Тракия, Беломорието и Вардарска Македония, разкрива и спасява паметници на културата. Именно той пренася диадемата в музея, а днес, заради своята крехкост, тя е сред най-старателно пазените богатства във фондовете на НАИМ.
Експозицията е построена в три основни раздела, а визуалният „разказ“ следва съответните три тематични сюжета според различните исторически периоди. Във витрините на ранноземеделската праисторическа религия откриваме керамична антропоморфна фигура на бременна жена (Халколит, V хил. пр. Хр.), керамичен антропоморфен съд от местността Хауза, Капитан Андреево, Хасковско (Късен неолит, края на VI – началото на V хил. пр. Хр.), керамична антропоморфна фигура от неолитното селище Слатина, София (първа половина на VI хил. пр. Хр.), керамичен антропоморфен съд („бутилка“) с неизвестно местонахождение (неолит, VI хил. пр. Хр.) и др. Акцент е висящата керамична антропоморфна фигура с дупки за окачване, издут корем и врязана украса (Халколит, V хил. пр. Хр.). Обяснимо, артефактите изразяват култа към Великата богиня майка, изобразявана с характерните обемни части около утробата, откъдето се ражда животът.
Далеч по-неясни и обгърнати в мистичност са вярванията на ранните траки от Бронзовата (IV – II хил. пр. Хр.) до началото (ок. I хил. пр. Хр.) на Желязната епоха. Следите от този дълъг период насочват към идеята за продължаващата силна връзка на хората с природата и за култове, практикувани в светилища в открити пространства. Усещането за тайнственост се подхранва и от липсата на писмени доказателства за религиозна традиция към конкретни божества. А разкриваните миниатюрни глинени, керамични и каменни копия на предмети (колела, брадви, животни) в останки от къщи (най-често в огнища, подове, стени) се интерпретират от учените по-скоро като дарове и надежда за благоденствие, плодородие и закрила от беди.
Колкото повече напредваме в информацията от изложбените пана и витрини, толкова по-впечатляващи стават експонатите. Пред очите на посетителя се променя представата за всичко. И организацията на живота въобще, и религиозните вярвания през архаичната епоха (VIII – V в. пр. Хр.) вече имат нов облик. Създаването на древногръцките градове държави (полиси), развитието на търговията по море, колонизацията на днешни български земи по Западното Черноморие и вътрешността на Тракия съвсем резонно носят след себе си и влияние върху култовете, практикувани от местните хора. Доказателства откриваме в украсата на червенофигурни керамични съдове от IV в. пр. Хр. с Дионис, Ерос и Афродита (от некропола на Аполония Понтика) или във впечатляващата мраморна статуя на свирещ на сиринкс Пан от III в. пр. Хр. (Дионисополис, дн. Балчик). Прелюбопитни са и бронзовата апликация с нимфа върху морски кон от втората четвърт на IV в. пр. Хр. (от могилен гроб край Симеоновград, Хасковско), сребърната апликация с изображение на Херакъл/Сабазий от IV – III в. пр. Хр. (от светилище в местността Баланташ, Западни Родопи) и др.
Интересно е взаимодействието на местните, елинските и идващите от запад религиозни традиции след разширяването на Римската империя в провинциите Мизия и Тракия, особено по времето на императорите Траян (98 – 117 г.) и Хадриан (117 – 138 г.). Находки от проучвания на останки от градове, крепости, храмове, пътища и т.н. свидетелстват за невероятно съчетание от култове – към божества, но и към императора. Свидетелстват също как значимостта на тракийските богове се запазва, но в особена свързаност с тези от римския и гръцкия пантеон – Юпитер Всеблаг и Всемогъщ (Зевс), Юнона (Хера), Минерва (Атина), Диана (Артемида), Аполон, Херкулес (Херакъл), Марс (Арес)… А, както се казва, за разкош са и някои източни култове (към Изида, Хор, Серапис и др.). Именно тази част от експозицията е с най-много (137) експоната, сред които красива сребърна фалера с изображение на Зевс/Юпитер (I век, неизвестно местонамиране), бронзова статуетка на Зевс от I век (Прибой, Пернишко), бронзова статуетка на Ерос от II – III век (Арчар, Видинско), бронзова статуетка на Марс от II – III век (Преселка, Шуменско) и т.н. А според кураторите на изложбата „религията в римските градове по днешните български земи е помагала за изграждането на обща памет, чувство за принадлежност и престиж на градските общности“.
На фона на изящните, но с малки размери бронзови пластики, изобразяващи божества, внушително изглеждат каменните артефакти от II – III век, издигани по имперски модел в градовете на тукашните римски провинции. Впечатляваща е колекцията от мраморни вотивни релефи: Тракийски конник от светилище на вр. Аламура, Старозагорско; на Хермес, яхнал овен (Мламолово, Кюстендилско), сцена от култа към Митра (Коняво, Кюстендилско) и др. Експонирани са също бюст на Артемида (неизвестно местонаходжение), бюст на Атина/Минерва (Мартен, Русенско), статуя на Дионис (Нове, до дн. Свищов) и т.н. А особено важна информация носят каменните надписи от Дионисополис, Филипопол и Кабиле (първите два на гръцки, третият на латински) и многобройните монети, сечени в Долна Мизия и Тракия през същия период.
Изключително полезна е допълнителната информация, която дава споменатото по-горе издание на НАИМ с името на изложбата – „Забравените божества“. Освен обобщаваща статия за експозицията, в него са публикувани и тематични текстове като „Праисторическите вярвания“, „Религия на бронзовата и ранножелязната епоха: археологически свидетелства“, „Елада, Тракия и светът на боговете: елинският пантеон в тракийската среда“, „Образите на боговете в Тракия“, „Императорският култ в Римска Тракия и Мизия (I – III век)“, „Забравените божества по нумизматични данни“, написани от специалисти по дадения исторически период.
Още по-удачно би било с откриваното на изложбата посетителите да могат да разполагат и с каталога към нея, а не чак през есента, както се очаква. Въпреки това често обсъжданият напоследък (покрай една кинопремиера) Зевсов закон е почти изпълнен – всеки „пътешественик“, посетил залата, е приет в безопасност и приятна среда, нагостен е с „храна“ за сетивата, дадена от божествата – нищо, че са забравени.
Снимки: Виолета Цветкова
