Вяра Николова
Тишина с мирис на тамян. “The artwork contains natural aromas and fragrances“, информират табели. Ехо от преплитащи се гласове, които идват от различни художествени инсталации – всяка е по свой начин ехо на нечие изкуство. Подобие на мираж, преследване на светлина, полуизкуствен сън, който ви съпътства навсякъде из “Арсенале” – комплекс от бивши корабостроителници и оръжейни, където днес се помещава една от двете основни локации на Венецианското биенале.
През 2026 г. се провежда неговото 61-во издание, а темата, зададена от кураторката му – покойната Койо Куо, е “In Minor Keys“. “В минорни тоналности“. И усещането във Венеция е наистина минорно – въпреки изкуството, въпреки горещото слънце, което ви посреща през последните дни на месец май. И е минорно още преди откриването на Биеналето.
Сред павилионите на участниците във венецианския парк “Джардини” забелязваме този на Русия. След откриването той остава затворен, но самото присъствие на страна агресор на подобен форум задава минорен тон. Сред неофициалните участници през 2026 г. е Беларус. Official. Unofficial. Belarus, представена от Беларуския свободен театър – единственият театър в Европа, забранен от правителство по политически причини. Експозицията е разположена в църквата “Сан Джовани Еванджелиста“ и разказва за съвремието в Беларус – страната, известна и като “последната европейска диктатура“.
Изложбата “Official. Unofficial. Belarus“ е размисъл върху състоянието на постоянна видимост и загубата на личната неприкосновеност. При преминаването между стените на църквата се сблъскваме с много неразказани истории. Такива срещаме “Surveillance Crucifix“ – паметник, съставен от камери за видеонаблюдение, монтирани върху изоставени железопътни релси. От текста разбираме, че творбата е провокирана от арести, извършени въз основа на записи от камери от масовите протести в Беларус през 2020 г., преследването на свещеници, отслужващи литургии за мир и партизанските саботажи по железопътни линии на границата с Украйна през 2022 г.
В края на изложбата, но сякаш в центъра на всичко, стои скулптурната инсталация “Dogs of Europe“ с форма на планетата Земя, с десетки разтворени книги, наредени върху нея. Произведение, вдъхновено от постановка на Беларуския свободен театър. В Беларус днес са забранени над триста заглавия – от политическа литература до детски приказки. Светлана Алексиевич, Джордж Оруел, Салман Рушди, Паулу Коелю, Маржан Сатрапи, Владимир Набоков и т.н.т. Сферата от разгърнати книги е поставена върху деформираното гребло на булдозер – откъснато и неспособно да понесе тежестта на забраненото знание. В изложбата забранената литература обаче не изчезва, а се завръща с пълната си тежест. Защото изборът дали да бъдеш съучастник на несвободата тук остава личен.
През април журито на Венецианското биенале подаде оставка в знак на протест срещу участието на Русия, затова и бе решено през 2026 г. да не се връчва “Златен лъв“. Всеки посетител обаче е поканен да участва в гласуване за връчването на т.нар. “Visitors’ Lion” (награда на публиката). Всеки има възможност да даде два гласа – един за национално участие и един за артист в основната изложба на двете локации.
Давид Черни определя решението като положителна промяна в динамиката на Венецианското биенале и като възможност за прозрачен поглед върху това, което публиката в действителност цени и търси в срещите си с изкуството.
Сред изброените павилиони в платформата за гласуване присъстват обаче единствено подкрепените от държавите участия. Затова и за посетителите, които се впечатлят от изложбата на Беларус и погледа на артистите към темата за цензурата, гласуването за наградата “Visitors’ Lion” не е начинът да изразят подкрепата си. Тук са Русия, Украйна, България, Германия, Съединените американски щати. Но не и Беларус със своето неофициално участие на Венецианското биенале за изкуство.
“110 артисти, поканени на Биеналето. 346 артисти, убити от Русия“, заявяват куп стикери върху празен стол в “Арсенале”. Минор. “Смърт във Венеция. Русия, отивай си вкъщи!“, допълва ги друг бял надпис върху червена илюстрация, препращаща към камбанарията на площад „Сан Марко“. Още минор. „Art is dead“, твърди уличен надпис по пътя между “Джардини” и “Арсенале”.
Много от артистите в изложбата пишат писмо, за да заявят своето нежелание да участват в наградата на публиката – повечето от тях са и тези, които с изкуството и участието си отправят социално или политическо послание: Ерик Бодлер, Алфредо Джар, Лори Андерсън, Вера Тамари, павилионите на Австрия, Белгия, Великобритания, Испания, Италия, Украйна, Франция, Швейцария, Нидерландия, Хърватия, Румъния.
В списъка срещаме и България с проекта „Федерация на минорните практики“ с куратор Мартина Йорданова и художничките Венета Андрова, Гери Георгиева, Мария Налбантова, Райна Тенева. Желанието на артистите да не бъдат включени в гласуването на публиката обаче не е уважено. Поне така стои въпросът към края на месец май. Големият отсъстващ от общата позиция на артисти, участващи в Биеналето, остава екипът на американския павилион, представен от скулптора Алма Алън.
Разходката из Венецианското биенале минава и през “Края на света“ – такъв, какъвто го вижда чилиецът Алфредо Джар. В началото посетителите се изправят пред плътна черна завеса, зад която се крие дълго, тясно, напомнящо на катедрала пространство без изход, обляно от яркочервена светлина. В центъра под стъклен похлупак е поставен малък, почти незабележим от разстояние куб, разделен на десет слоя. Десет, колкото са и металите, от които е съставен.
В проекта си Алфредо Джар обединява десетте най-важни минерала в съвремието. Кобалт, литий, редкоземни елементи, манган, мед, колтан, калай, германий, никел, платина – всички те са съществена част от технологиите в основата както на зеления преход, така и на войните. Тези суровини са ключови за съвременната индустрия – батерии, телефони, компютри, соларни панели, сателити, медицинска техника.
Трудни за добив и концентрирани в малко държави, елементите идват със своята история – от мрачните дълбини на океана до бъдещите планове за добив на полезни изкопаеми от Луната. Между четирите стени на червената стая дори въздухът е тежък и сякаш полепва върху кожата ти. Може би именно това ни очаква на края на света?
Луната като територия, която човечеството се стреми да припознае, срещаме и в имерсивната инсталация “Notebook” на Лори Андерсън. Тя изпълва празното пространство на 360-градусовата си картина със свои мисли за съвремието в САЩ, фалшивите новини и послания, кризите. Посрещат ни надписи като “Who owns the Moon?”, “Censorship is the mother of metaphor” (Борхес), „The truth isn’t always beauty, but the hunger for it is“ (Надин Гордимър), “If voting changed anything … they’d make it illegal” (Ема Голдман).
Меланхолията е и в красивото, когато погледнем под обвивката на испанския проект “Los restos”. По светлите стени на павилиона на страната в “Джардини” са залепени пощенски картички – на котки, кучета, цветя, случайни предмети и забележителности като тези на площада “Сан Марко“ или “Манекен Пис“ в Брюксел.
Картичките изглеждат като да са хиляди, събирани над двадесет години на пазари и магазини за стоки втора употреба. Фрагменти от лични кореспонденции, късчета минало, някога купувано, за да бъде спомен, който след това да бъде забравен и изхвърлен. Кой ли е бил подателят? Какво се е случило, за да бъде хартиената история изоставена? Кой е трябвало да я получи? Дали я е получил? Въпросите са хиляди – почти колкото и отговорите.
Смъртта дебне и във видеоинсталацията на Ерик Бодлер „Death Passed My Way and Stuck This Flower in My Mouth“, водеща към склад за цветя в Алсмер, Нидерландия. Там пристигат милиони цветя от Африка и Южна Америка, където биват оценявани и продавани на мащабни аукциони, за да се разпръснат след това по целия свят. Ерик Бодлер заснема цветята, лицата на хората и машините. Полуавтоматизираният режим на работа, прозрачният целофан, в който машини опаковат оголени цветя, спокойствието в лицата на работниците, зад което се чудим дали наистина стои спокойствие – всички тези мисли допълват минорните тоналности, зададени от Койо Куо.
Цветята са част и от павилиона на България на Венецианското биенале. За филма си “Географията е съдба“ художничката Райна Тенева се завръща в родния си град, за да проследи паралелната работа на завода за производство на оръжия “Арсенал“ в Казанлък и традиционния розобер в долината. Там, където красотата на розите съществува редом с оръжията.
Метри преди испанския павилион, на входа на “Джардини”, се извисява еленът на Жанна Кадирова от Украйна. Нейната творба “Гаранции за сигурност“ представлява оригами елен, в който хартията е заменена от бетон. Подобно на елена, символ на благородството, крехкостта, нежността, мирът е нещо, което лесно може да бъде разрушено. С клечка кибрит, погрешна дума или ход, изстреляна ракета.
Докато Жанна Кадирова от Украйна говори с изкуството си, от Русия и павилиона на страната се носи мълчание. Информацията за изложбата на официалния сайт на Биеналето е оскъдна, а след откриването тя може да се види единствено отвън. Между публиката и изкуството е поставена черна ограничителна лента, споменатата прожекция в информацията онлайн липсва и изложбата „The Tree is Rooted in the Sky“ („Дървото е вкоренено в небето“) се превръща в поредното забравено ехо.
Лесно е обаче да си спомниш изложбата на Беларус, Червената стая на Алфредо Джар, Еленът на Жанна Кадирова. С изкуството си те отразяват света с всички негови минори, истории за оцеляване, граничност, смърт. През 2019 г. в гр. Покровск “Оригами еленът“ на Жанна Кадирова е издигнат на мястото, където някога е стоял съветски изтребител бомбардировач, носител на ядрено оръжие. Намира се там до 2024 г., когато по време на руската офанзива в града се налага скулптурата да бъде спасена и премахната.
Оттогава Еленът на Жанна Кадирова пътува и напомня, че животът винаги може да се издигне над руините въпреки минорните тоналности. Защото не всичко е мрачно. Не и докато има изкуство, в което животът да се огледа. Не и докато имаме свободата да го наблюдаваме и преживяваме.
Сред забранените книги в Беларус попадат тези на беларуската писателка и носителка на Нобелова награда Светлана Алексиевич. В изложбата “Official. Unofficial. Belarus“ се цитира нейната книга “Време секънд хенд“ и думите “Никой не ни е учил как да бъдем свободни“. Може би тази роля днес се пада на изкуството.
