Белинда Грейс Гарднър: Няма изкуство без свобода

Родена е в САЩ, но живее и работи в Хамбург, Германия. Има магистърска степен по литература и докторска степен по изкуствознание. Кураторската ѝ практика се отличава със силен фокус върху съвременните социални и културни процеси. Работила е върху международни изложби като “True Romance. Allegories of Love from the Renaissance to the Present”, “The Material of Memory. After-Images of Recollection”, “RE/WRITING REALITY” и “Politics of Love”. 

Като автор и критик Белинда Грейс Гарднър публикува в редица международни онлайн издания и списания за изкуство. От 2016 г. води семинари по теория и история на изкуството, визуални и медийни изследвания и по изкуство в публичното пространство в различни университети и академии в Европа. 

За Културния център на Софийския университет Белинда Грейс Гарднър разказа подробности относно своята работа, писането на художествена критика и наблюденията си върху процесите в съвременното изкуство. С нея разговаря Вяра Николова.

Какво стои в основата на критичния поглед към изкуството?

За мен изкуството е висшето поле за действие на свободата – свободата на мисълта и свободата на изразяване. Мисля, че художествената критика – може би повече, отколкото просто да бъде критична към изкуството – всъщност работи в сътрудничество с него, за да гарантира, че тази свобода продължава да съществува. В този смисъл тя също е израз на художествена свобода. 

За мен критиката е едновременно средство за предаване на случващото се в различните видове художествени форми и отражение на случващото се в обществото. Мисля, че критиката трябва да има отговорността да бди дали тази свобода на изразяване е все още възможна в едно общество – може би повече, отколкото да създава естетически канони, каквато е вероятно историческата представа за художествена критика. 

Днес критиката е част от създаването на форма на социален диалог, който би трябвало да дава възможност не само на малцината избраници на художествената сцена, където и да е тя, да разберат какво е изкуство – изкуство в много широк смисъл – но също така да дава достъп за участие в този диалог. 

Интересуват ли се младите от художествена критика днес? Какви са впечатленията Ви от работата с тях?

Трудно е да се каже, че всички млади хора проявяват силен интерес към художествена критика. Мисля обаче, че това е средство, което в зависимост и от културния контекст на дейността може да бъде от голямо значение за младите хора като начин да изразят мнението си по социални или политически въпроси, или да разкрият истинските намерения зад определени политически програми.

Вероятно има значение дали говорим за общество, в което има репресивна политика, което за съжаление става все по-тревожно и в т. нар. демократични общества. В момента наблюдаваме това по целия свят – а именно, известна тенденция обществата да стават по-репресивни в политически план. В този смисъл смятам, че това е доста важно за младите хора – отново като поле за свобода на словото и свобода на изразяване, а също и на свързване с други млади хора със сходни възгледи.

В същото време, разбира се, има друга тенденция. Живеем в дигитализиран свят, където потокът от изображения ни залива непрекъснато. В известен смисъл сетивата ни са притъпени дори за възприемането на снимки, защото ги виждаме навсякъде. Затрупани сме от тези изображения. Заради това и въз основа на моя опит ми се струва още по-важно художествената критика да предложи инструменти за мислене – умствени инструменти, с които да осмислим потока от изображения, но и самото общество или реалностите в едно общество, потопено в изображения. 

Вече се срещнахте с участниците в работилницата по художествено писане. Какво научихте от срещите с тях?

До този момент сме се срещали само веднъж, така че все още не съм имала възможност да опозная по-добре участниците. Не сме се виждали на живо, но се надявам това да се случи в края на май, когато ще бъда в София, за да се срещна с групата. Имам усещането или всъщност съм сигурна, че има разлика между това да живееш, работиш и мислиш в българското общество, или Източна Европа като цяло, и да правиш същото в западния социален контекст, който е много по-силно повлиян от глобалния капиталистически консумеризъм, неразделна част от света на изкуството в западното полукълбо. Затова осъзнавам, че има разлика, въпреки че, разбира се, капиталистическото глобално консуматорско общество на практика се разпростира по целия свят. И все пак мисля, че има разлика между Източна и Западна Европа. 

Смятам, че мога да науча много от обмена и дискусията с хора, които живеят в този друг вид общество с различно историческо развитие. Стори ми се наистина интересна идеята за създаване на блог например, за да се достигне до по-широка аудитория. Една от участничките води собствен блог, който изглежда има доста широк публичен обхват. Това е много важен аспект, върху който трябва да се помисли, когато няма достатъчно възможности за публикуване. Липсата на платформи, където да се пише за изкуство, разбира се, е проблем не само в България, а също в Германия и на много други места, защото печатните медии намаляват, а медиите за сериозно отразяване на изкуство също не са в разцвет. 

Затова ми се стори много интересно как по-младите хора в България в този случай създават свои собствени платформи за разпространение на художествена критика и намират нови начини да изразяват своите виждания както за изкуството, така и за обществото.

Наред с останалата Ви дейност Вие сте кураторка, занимавате се с изкуствознание, преподавате. Как всичко това ви помага да бъдете по-добър автор на критически текстове?

За мен винаги е било важно не само да наблюдавам изкуството, но и да разговарям с артистите. Всъщност това е повлияло и на цялостното ми развитие като изкуствовед. Може би звучи малко парадоксално да кажа, че  работата ми в областта на теорията на изкуството е силно повлияна от многото разговори с художници от практическа гледна точка – от това да разбера какво всъщност мислят, докато творят, или когато разсъждават върху изкуството. 

Когато пиша, когато замислям или курирам изложба, когато преподавам – това е като голяма мрежа от преплитащи се информация и обмен. Винаги съм казвала на студентите си, че вероятно аз научавам много повече от тях, отколкото те от мен, защото чрез взаимодействието с по-младите поколения и опознаването на техните гледни точки виждам как се променят перспективите, как се променят художествените практики. 

За мен обаче е важно да гледам на изкуството и от гледна точка на куратор, не само като наблюдател на изложби, замислени от другите, но и въз основа на това как аз самата изследвам изкуството и обществените или исторически въпроси чрез средствата на изложбата. Виждам това като изследване на взаимодействието между изкуството и социалната действителност. За мен това е инструмент за по-добро разбиране на случващото се в света ни днес, вчера и може би утре.

От изложбите, по които сте работили, кои са най-важните за Вас?

Трудно ми е да отговоря на този въпрос, тъй като всички изложби, които съм курирала, имат своя собствена значимост или тематичен подход. И все пак си мисля, че единствената тема, която обхваща целия ми живот, е тази за любовта – както в романтичен, така и в социален смисъл. Курирах една много голяма международна историческа изложба за представите за романтичната любов в западното изкуство, които датират още от възраждането на Античността по време на Италианския ренесанс. Изложбата се състоя между 2007 и 2008 г.  – т.е. все пак преди доста години – в Кунстхале Виена, “Вила Щук” в Мюнхен и в Кунстхале в Кил, Северна Германия. 

В този случай изследвах основно как се е развила романтичната любов през вековете, което ме връща към моите литературни изследвания и по-конкретно към италианския поет Франческо Петрарка, който преди няколко века създава словесни образи на любовта, които използваме и до днес в западната култура. Изследвах как словесната образност и езикът на визуалното са допринесли за формирането на тези представи за любовта, с които по някакъв начин се сблъскваме днес, и които далеч надхвърлят представите на развлекателната и консуматорската индустрия, познати ни от холивудските филми.  

В общи линии това е тема, към която се връщам и за която пиша през последните десетилетия. Наскоро си сътрудничих с Анна Новак – директорка на центъра за изкуство Кунстхаус в Хамбург, за организирането на изложба, която се състоя от ноември 2024 г. до началото на февруари 2025 г. и беше посветена на обществената енергия на любовта и как тя всъщност може да доведе до промяна в социален смисъл. 

Изложбата се нарича “Politics of Love” („Политики на любовта“) и се основава на теза на американския политически философ Майкъл Хард, който развива идеята за политики на любовта. Това беше един нов начин да погледнем към любовта – разширяване от романтичното взаимодействие в динамиката между влюбените до идеята за любовта като колективна социална енергия. Това съвпада и с основните идеи на афроамериканската активистка Бел Хукс. 

Така че на въпроса коя е може би най-важната, бих казала, че вероятно е изложбата за любовта, защото самата тема ме съпътства от дълго време и до голяма степен определя много от това, върху което размишлявам, включително по отношение на бъдещите ми изложби.

Имах намерение да задам този въпрос малко по-късно, но и Вие споменахте, че сте следвали литература. Какво може визуалното изкуство да научи от изкуството на думите?

Действително е доста интересно да се отбележи как напоследък виждам много млади художници да се занимават с поезия. Всъщност поезията е една от специалните ми области на интерес. Дълго време тя не беше особено популярна, но бих казала, че от няколко години може би отново става централна дори за практиката на визуалните артисти. Мисля, че е свързано с визуалната култура, в която сега живеем, с натиска на непрекъснатия поток от образи. 

Образите, които се създават чрез поезията например, наистина ви карат да си представяте неща наум. Тъй като формираме образите в ума си, те стават наши, така че не сме само потребители на образите, които непрекъснато се нахвърлят върху нас, а всъщност ги създаваме сами. Затова мисля, че поезията ни прави креативни като получатели, защото може би стиховете сами по себе си са визуални обекти, така да се каже, и функционират много визуално. 

Дори в романите или по-дългите литературни произведения човек си представя неща наум. Ето защо понякога се чувствам много разочарована, когато отида да гледам филм по известен роман и видя, че филмовият герой не е такъв, какъвто съм си го представяла, докато чета книгата. Предполагам, че всички сме преживявали това. 

За мен тази способност на литературата и особено на поезията да ви превръща в част от творческия процес, част от възприемането на произведението на изкуството, е нещо изключително привлекателно за визуалните артисти днес в тази динамична епоха. Всичко е много бързо, ускорено. 

Атмосферата е много забързана и мисля, че литературата, особено поезията, ви кара да забавите темпото – тя забавя ритъма, кара ви да гледате или да мислите повече. Създава нещо като остров на концентрация и ви дава, както казах, възможност да станете част от творческия процес и да осмислите вътрешно произведението на изкуството. 

Наистина живеем в интересен свят, и в положителен, и в отрицателен смисъл. Но каква е ролята на съвременното изкуство в този свят?

Мисля, че то може да отрази тази сложност на света, в която живеем, и да представи случващото се чрез форми, образи и звуци. Това е мултисензорен начин да се размишлява върху случващото се и смятам, че изкуството може да изведе на преден план определени аспекти на света, които иначе биха останали неясни. Може би дори да изведе неяснотата на това, което преживяваме. 

Курирах цяла поредица от изложби, които разглеждат елемента на несигурността, двусмислеността, или на усещането, че не сме съвсем наясно с процесите в съвременното общество. Винаги изглежда, че има нещо остава скрито. Намирам за много интересен аспекта, че изкуството може не само да изведе на преден план това, което се крие зад фасадата, а може и да визуализира самата концепция за това скриване, за обвиването на нещо в мистерия. 

Мисля, че това значително повишава осъзнаването къде сме, в кое време и на кое място се намираме – може би дори за случващото се в света като цяло. Изкуството може да намери думи, глас, образи, звуци, за да изрази това осъзнаване и да го направи по някакъв начин осезаемо. 

Наскоро беше повдигнат един въпрос – за мястото на политическото в изкуството. Беше поставен както по време на фестивала Берлинале, така и покрай участието на Русия на Венецианското биенале. Какво е мястото на политиката и социалната ангажираност в изкуството – кога да се намесва и кога – не?

Доста труден въпрос. В момента засягаме темата за изкуството като средство за предаване на политическата програма на една нация или държава. Пример за това е социалистическият реализъм в Русия като вид пропаганден инструмент за популяризиране на политическа идеология. Разбира се, имаме го и в западната култура, където изкуството се превръща в стока, която се продава на много високи цени и където има цяла индустрия от изложби, биеналета и галерии.  

В този контекст изкуството се превръща в нещо като платформа на подобряването на начина на живот, което може да бъде много опасна роля. И двете всъщност подкопават свободата на изкуството, която според мен е основата както на самото него, така и на художествената критика. 

В реалния живот, разбира се, тези различни области на художествена практика, представяне на изкуство, търговия с изкуство и т.н. са силно преплетени. От една страна, Биеналето във Венеция предлага възможност да се запознаем с широк спектър от нови международни подходи в изкуството. От друга, разбира се, исторически това е било място за представяне на национални павилиони в различни периоди и в това си качество то е служило и като политическа платформа за тези страни. Макар да смятам, че изкуството не трябва да обслужва политическа партия или политическа програма, то трябва да бъде политическо, доколкото трябва да може да представя политически проблеми и да анализира репресивни политики, например, и да хвърля светлина върху тези проблеми. 

В този смисъл бих цитирала Артур Жмиевски, който беше куратор на 7-ото берлинско биенале през 2012 г., където каза, че няма аполитично изкуство – изкуството е винаги политично. Аз също вярвам, че човек винаги е ангажиран с политиката по някакъв начин, поне когато създава изкуство в обществен контекст. Но като артист човек не бива да бъде превръщан в инструмент. 

Трябва много да внимаваме да не бъдем употребявани, а също и институциите да не бъдат употребявани за политически цели от държавни или правителствени програми. 

В изложбата Ви “Politics of love” виждаме творбата “There is no sun without a song” („Няма слънце без песен“) от Green Go Home (Риркрит Тиравания и Томас Ву). Как бихте довършили изречението “Няма изкуство без…”?

В известен смисъл няма форма на изкуство без някаква ангажираност със света. Бих се присъединила и към думите, че няма аполитично изкуство. Също така си мисля, че няма изкуство без свобода, като това важи за всички форми на изкуство. 

Нека кажем така – с което се връщаме към началото на разговора. Мисля, че това е нещо изключително важно за заниманието с изкуство, за възприемането на и писането за изкуство: а именно, че няма изкуство без свобода.